Като изключим последното изречение, мислите ми съвпадаха абсолютно с тези на Марк. Единствената разлика беше, че аз разсъждавах доста по-назад в миналото.
Пътуването продължи. Ние яздехме сред широките равнини. Прашен вятър задуха откъм хоризонта, но този вихър нямаше нищо общо със задушаващо песъчливите пориви в града.
Риз и Ларл… те май задълбочаваха нещата помежду си. Постоянно бяха заедно и си говореха разни неща. Ларл вече се възстановяваше и раните му заздравяваха. Все още куцаше, но дори това не го спираше. Риз непрекъснато караше Ларл да ѝ разказва за живота си и найтът с несвойствена за него охота говореше за поръчките, които е имал или по-особените си делнични преживявания. Една-две вечери двамата се опитаха да се усамотят, но едва ли някой остана със съмнение какво правеха. Аз бях учуден в началото, защото мислех, че Ларл е твърде на години за романтика и любов. Мислех, че го познавам доста добре. Но всъщност едва след като той и Риз се събраха, осъзнах колко малко знам за Ларл в личен план. Нямах представа какви провали и разочарования е преживял. Разглеждайки нещата в светлината на собствения ми трагичен любовен живот, реших да не съдя Ларл за това, че може да изпитва чувства.
Риз, от своя страна, изглеждаше щастлива. Тя беше изпълнена с енергия, сякаш животът ѝ вече имаше смисъл и то значим. Още когато я спасих от Черните орли, изпитвах симпатия към момичето, защото беше наивна и идеалистична, докато аз си мислех, че са останали само корави циници като мен. Освен всичко друго беше и много ранима. Загубата на убежището ѝ я беше дълбоко разтърсило, но поне имаше прекрасната възможност да опознае и онези хубави страни на живота, които никой апокалипсис не можеше да зачеркне. Радвах се за нея, че си намери опора. Дано бъде задълго.
Колкото до Гакар, нашият неочакван и непознат спасител и водач, той бе ммм, интересен. Както всеки драксат, предполагам. На светлина той изглеждаше още по-внушително. В сравнение с него, всички ние изглеждахме като джуджета и теглото му вероятно възлизаше на стотици килограми. Обаче тялото на Гакар нямаше нито един излишен килограм, всичко бе само здрави мускули и яки кости. При все грамадния си размер, движенията на драксата бяха плавни и прецизни. Неговите крайници бяха с по шест пръста, като шестият беше всъщност втори срещуположен палец. Това придаваше на драксатите невероятен захват, допълнително подсилен от симетричната конфигурация палец-показалец-среден пръст и обратно. Гакар не носеше дрехи, което е типично за неговата раса. Това обаче не бе толкова смущаващ факт, колкото звучеше, защото половите органи на драксатите са скрити в основата на масивните им опашки. Не че се вглеждах твърде много. И не, не използвах кибер-окото, за да разбера. Просто Риз, която заедно с Марк никога не беше виждала жив драксат, зададе въпроса. Стига толкова по тая тема.
Като цяло, драксатите бяха с полумитичен статус преди Войната. Те имаха репутацията на приятелска и миролюбива раса, която направо кипи от вежливост и емпатия. Ако трябваше да се опишат с едно словосъчетание, най-добра работа вършеше оксиморонът „добри чудовища“. Тези огромни, интелигентни пришълци имаха страховита външност, остри нокти и грамадни муцуни, пълни със зъби, но отвътре бяха изпълнени с изумително чисти чувства за чест, доблест, доброта, идеализъм и любов. Освен това имаха и остър като вибронож ум, а наивността никак не им бе присъща, което им даваше повече от достатъчен прагматизъм, за да общуват с нас, егоистичните раси. Драксатите бяха истинско чудо. И именно те бяха едни от най-преследваните раси в Стелария, защото мощта им беше прекалено голяма заплаха за окупаторите и техните господари. Поне така обясни Гакар.
Гакар отговаряше на всеки въпрос изчерпателно, макар че понякога изразите му бяха двусмислени или неясни. След нашето бягство драксатът продължи да бъде нащрек, но напрежението в него бе спаднало и той се оказа приятен събеседник. След няколко дни аз най-сетне му зададох въпроса как и защо ни беше спасил от пленничеството на Ордена на първата вяра.
— Познаваш ли човек на име Картър? — попита ме Гакар вместо отговор. Той спъваше консорите, докато приготвяхме поредния лагер за пренощуване.
— Да, всъщност — отвърнах аз. — Ти да не си част от експедицията за издирването на планетарния звездолет?
— Така е — кимна Гакар.
Спомних си за съдбата, която бе сполетяла двамата агенти.
— Картър и Танос са мъртви — казах аз.
— Съжалявам за тяхната загуба — рече Гакар, но не показа прояви на вълнение или друга емоция. Явно да си идеалист не значи да плачеш за всеки срещнат.