— Как успя да ни намериш? — попитах аз с известно подозрение. — Не, че не съм благодарен, но твоята поява определено беше… ненадейна.
Гакар ме гледаше мълчаливо в продължение на няколко секунди.
— Поддържах връзка с агент Картър — обясни най-накрая той. — Аз служа като разузнавач. След нападението проследих къде ви отведоха и така знаех местонахождението ви.
Обяснението на Гакар звучеше логично. Звучеше, но не го чувствах като такова. Отхвърлих усещането си като проява на нездравословна параноя. В крайна сметка агент Картър беше споменал, че има оцелели и други членове на експедицията, макар да не бе казал, че това включва драксат. Но защо не?
Други. Внезапно се сетих нещо.
— Гакар, случайно да знаеш за някого, може би член на експедицията, който да е с това описание? — Аз му описах киборга с червената лента. Бях го срещал повече пъти, отколкото можеше да се припише на съвпадение, особено след като екзекутира Архимандрита на Ордена. Подозирах, че има някаква връзка.
— Не. Не мога да кажа — отговори Гакар.
— Странно. А знаеше ли, че той беше вътре в базата на Ордена, когато ти ни спаси?
— Не знаех това. — Изражението на Гакар беше непроницаемо, но думите му звучаха искрено.
— Добре, остави — махнах аз с ръка. — Между другото, къде ни водиш?
— При капитан Топло.
— Онзи, чийто записки се намират на компютъра, за който всички се бият?
— Да. Той е един от хората, които имат съществена роля за завършека на мисията.
След този разговор, аз отидох да спя. Лагерният огън меко припукваше. Ние отново се бяхме настанили до помпена станция. Преди Войната, тези съоръжения сигурно са представлявали част от напоителна система за посеви, използвана от колонистите. Докато заспивах, мислите ми отново се завъртяха около киборга с червената лента. Ако не беше той, сега щях да подлагам на изпитание изкуфелите твърдения за съществуването на Бог Ардос и неговото царство. Но нямах представа кой е моят същински спасител. Имах само описанието му. Даже го бях видял внедрен като арсеналист. Възможно ли е да е бил и на други места? Преследваше ли ме? Какво искаше? Да си отмъсти, задето го пребих в бара ли? Надали. Мотивациите на тази планета не стигаха такива висоти. Обикновено спираха до категорията: „Ами ще го пречукам, ама ако го срещна на улицата“. Тогава целта на тайнствения непознат определено не бе злонамерена. Каква в такъв случай? Да ме следи? Или… да ме пази? Но от кого? И кой му е наредил? Я по-добре да заспивам. Тия мисли можех да ги въртя и докато се друсам върху проклетия консор.
На другия ден Марк, Риз и Ларл приеха новината за нашата дестинация с неочаквано равнодушие.
— Докато не се появи опасност, без значение е накъде вървим — каза Ларл.
— Пък и без туй по-добре да стигнем до дъното на тази история — вметна Марк. — То друго не ни остана.
— Също така нямаме и къде да отидем — допълни Риз и обгърна раменете си.
— Да, туй също — съгласи се арсеналистът. — Нека поне видим за какво си обрекохме животите.
След около десетница, нашето пътешествие ни отведе до подножието на висока планина. Много висока. Беше по-висока от Западните планини, които не бяха никак ниски. Зарязахме консорите и ги пуснахме на свобода. Тумбестите животни заподскачаха наоколо с ентусиазъм и скоро изчезнаха зад един баир. Наблизо отново забелязах езеро с помпена станция. Явно преди Войната тукашната колония е била развита в много висока степен, спрямо останалите Граничните светове и градът с неговото сложно и високотехнологично строителство бяха доказателство за това. Ние тръгнахме нагоре към планината пеша. Склонът бе стръмен и труднопроходим. Всички, с изключение на Гакар, се борехме да изкачим хребетите. Кракът на Ларл бе оздравял. Той вече само леко накуцваше и поддържаше общото темпо. Катеренето продължи с часове. Тук ги нямаше лигавите мъхо-лишеи, само голи скали. Въздухът беше също по-прохладен и свеж в сравнение със сухата, парлива атмосфера на града. Падна нощ и стана студено. Аз се загърнах плътно в шлифера си, отдавна отвикнал от подобни температурни спадове. Не завиждах на Марк и Ларл, които бяха с леко градско облекло. Риз с нейния камуфлажен костюм беше по-добре, но пак трепереше. Гакар изглеждаше незасегнат от студа. Приютихме се в една пещера, която си личеше, че често е била посещавана. В нишите покрай стените бяха подредени различни инструменти и пособия, както и провизии. Гакар обаче бе изненадващо пестелив и вечерята бе оскъдна, което ми напомни колко добре се бях хранил последните дни и то с месо. Леденият полъх на вятъра бе ефикасно отблъснат с плазмена горелка, преобразувана в мобилно огнище.