На другата сутрин продължихме да се катерим нагоре. Въздухът бе все тъй студен и пронизващ заради вятъра. Гакар раздаде някакви наметки, съшити смесено от кожи и парцали, като пропусна мен. Аз не се оплаках, все пак шлиферът ми трябваше да си оправдае кройката най-сетне. Предпазните плочи бяха ледени при допир и ми се щеше отдолу да имах нещо повече от тънка — отново бронирана — риза. Нашият ход сега бе доста по-бавен, защото склонът стана още по-стръмен и само тесни пътеки водеха нагоре, а на места преходът прерастваше в открито катерене. Гакар бе взел въжета и екипировка, за щастие.
Когато се качихме на едно малко плато за почивка, видях катастрофата.
Планината се разкриваше пред нас като на длан. Беше доста дълга, вероятно поне сто километра. По цялото ѝ протежение имаше една огромна бразда, черна и тук-там прекъсната от някоя стръмнина или дере. Около нея бяха пръснати множество отломки, обгорени парчета метал и потрошени скали. С телескопичното увеличение на кибер-окото разгледах детайлите. Проследих ивицата, която започваше от далечния край на планината и свършваше точно над нас, може би на четиристотин, петстотин метра височина. Там, забити между хребета, бяха останките на среден по размер космически кораб, вероятно орбитален крайцер. Обшивката беше почти изцяло раздробена, зеейки тъмно и само на места стърчеше металният скелет на конструкцията. Оцелелите части бяха грубо, но ефективно преустроени в малка база, която следваше профила на бившия звездолет.
Гакар ни поведе към космокруширалия кораб.
Мястото изглеждаше сякаш е на няколко минути разстояние, но в действителност това бе оптическа илюзия. Вече се свечеряваше, когато ние най-сетне се озовахме в подножието на останките.
Гакар застана пред една оцеляла подемна врата и набра комбинацията на кодовия панел до нея. Без церемонии, вратата се отвори с тежко стържене. Ние влязохме и бързо затворихме след себе си, защото вятърът бе станал нетърпим и дори Гакар свиваше рамене от неудобство. Той влезе вътре с известни усилия, защото грамадното му тяло не можеше лесно да се вмести в помещението.
Вътрешността на импровизираната база приличаше доста на убежището на Риз с една съществена разлика — имаше повече вехтории и по-малко електроника. Разполагаше с множество предмети и инструменти, някои вероятно бивш инвентар на звездолета, някои взети от другаде. Беше добре осветено. Имаше няколко самоделни плота, които бяха отрупани с разни джаджи, приличащи на недовършени изработки. До единия от плотовете стоеше среден на ръст, широкоплещест човек, човъркайки изделието пред себе си. Имаше сива коса от ммм… професорски тип, ако мога така да се изразя, в комплект с рехава брада и мустаци. Стоеше сякаш бе глътнал бастун, а малките му, подвижни очи бяха впити в предмета на плота. Ръцете му бяха целите в мазоли, деформирани от тежък труд, обаче мърдаха с експертна прецизност. Изражението му бе съсредоточено и вниманието му бе насочено единствено към задачата, която си бе поставил.
Капитан Топло.
Гакар остави нещата, които бе мъкнал със себе си и отиде при… ъъъ, учения. Драксатът надвисна над него като непоклатима канара. Изчака малко и после изтътна с гърления си говор:
— Капитан Топло.
Посивелият учен не отговори нищо. Гакар повтори:
— Капитан Топло!
Никаква реакция.
Гакар сложи огромната си длан върху рамото на капитан Топло. После добави внимателно:
— Чуваш ли ме?
Човекът с видимо усилие спря дейността си. Той внезапно потръпна, но продължи да мълчи, без да се обръща.
— Бориш ли го в момента? — попита тихо Гакар.
Капитан Топло кимна едва забележимо.
— Тук е… отново ме притиска — отговори той глухо. — Иска да поеме контрол. Но аз… аз… не знам как… да помогна… Искам… да помогна. Но не знам как… Дай ми няколко минути.
След това капитан Топло разрови купчина инструменти, избра няколко и продължи работата си, сякаш нищо не се беше случило. Гакар се обърна към нас и рече:
— Съжалявам, но засега ще трябва да изчакаме. Елате насам.
— Какво му има? — попита учудено Риз. Аз си задавах същия въпрос.
— Капитан Топло сам ще обясни състоянието си, ако сметне за необходимо — отвърна Гакар. — Не е в правото ми да говоря за него.
След тези думи Гакар ни настани в помещението за отдих. Гледайки наоколо, бях склонен да приема, че това е било бившето помещение за отдих на самия звездолет. Гакар потвърди. Риз и Ларл седнаха заедно край една от масите. Марк тежко се отпусна върху останките на почивна мебел и грабна като гладна мечка няколко броя пакетирана храна, която стоеше наблизо. Съдържанието не бе нищо специално, но такива пакети бяха рядкост в града и ги имаше предимно на Черния пазар. Твърдяха, че датировката им била отпреди Войната. И все пак имаха по-добър вкус от картофено нишесте и масло от джагръф. Аз попитах Гакар, колкото да поддържам разговор: