По пътя си през металните стълби, бетонни покриви и самоделно направени мостове срещнах няколко часовоя. Нямах за какво да се крия, но все пак се постарах да мина незабелязано. Нямаше смисъл да си обявявам присъствието из града. Имах репутация за пазене. Поне частична. Обходих сектора по Голямата спирала, по чиито „пресечки“ се намираха повечето резиденции и барове. Моята дестинация беше към края. Сред една плетеница от високи комини, побита на стоманени греди се буташе кръчмата „Кисел… дъжд“. И досега не ми е ясно дали табелата беше частично изтрита или бе жертва на некадърен опит за остроумие. Няма значение. Тази вечер тук беше мястото за среща. Идвал съм един-два пъти. Мястото не е лошо, но винаги имам усещането, че ще се срути.
Вътре въздухът тежеше физически върху дробовете от тютюнев сурогат, синтетичен алкохол, пот и… миризма на пресни ябълки? Пак евтини номера с климатика… Класическият синдром на самотния каубой се задейства моментално. При влизането си бях изгледан от повечето посетители, но видяха, че съм голямо момче и загубиха интерес. На бара си взех нещо съмнително, колкото да държа питие.
Затърсих това, за което бях дошъл. Как го мразя. Винаги диктуваше условията. Винаги аз предлагах някаква задача. Никога не бях включван в поръчките му. Гадняр. Внезапен импулс ме накара изведнъж да зарежа всичко и да си ходя. Оставих недокоснатата халба и се завъртях към изхода.
Моите кафяви, помътнели, генномодифицирани очи се срещнаха с неговите студени, хищнически, сиви ириси.
5
Обаче само едното ми око бе кафяво. Другото отдавна беше извадено и заменено с кибернетична протеза. Но така щеше да се изгуби красотата на сравнението. Пак поетизирам. По рекстразите.
Името му бе Ларл. Ларл беше найт. Найт от вълчата каста. Мда. Ларл беше антропоморфен вълк. Въпреки че бе само една идея по-висок и едър от мен, той изглеждаше като страшилище, което никой не ще иска да срещне нощем сам. Не, не беше грозен, макар че съм го обиждал по тази линия. Просто беше… найт. А те всички до един бяха силни, издръжливи и подвижни. И задници, според личното ми мнение.
— Текс — изръмжа Ларл.
— Ларл — процедих аз.
След радушните поздрави седнахме на свободна маса. Ларл не си взе питие. Аз също зарязах моето на бара. Седяхме един срещу друг в ледено мълчание, опитвайки се да се убием с поглед. Винаги беше така. Щяхме да се гледаме още петнадесет минути. После можеше да се случат различни неща. Можеше да се наругаем. Можеше да се сбием. Можеше да продължим мълчанието. Едно бе сигурно: никога нямаше да извадим оръжие и винаги след този ритуал пристъпвахме към работата.
Този път нещата минаха само със студено презрение.
— Вътре ли си? — попитах аз.
— Колко? — отвърна Ларл.
— Хиляда кредита.
Найтът ме изгледа.
— Сериозна сума. Но като се имат предвид нещата, които чувам напоследък, трудно ще се съглася — изсумтя Ларл. Аз изругах наум. Той беше по-добре информиран от мен. Често ми се налагаше да преглъщам този факт, но поне се залъгвах, че аз пък имам професионална етика.
— Какво толкова интересно има напоследък?
— Градът се е раздвижил. Орлите, Корпусът и другите точат зъби за нещо. Дори получих предложения за няколко мокри поръчки. За съжаление за тях трябва далекобойно оръжие.
— Добре — рекох. — Виждам, че ще трябва да те убедя. Далекобойно оръжие за мокри поръчки? Звучи ми като снайпер. Ами ако си купиш един от Черния пазар?
— Имаш пропуск за Черния пазар? — наостри уши Ларл.
— Мой си е — отрязах го. — Но съм съгласен да правя покупки от твое име… срещу скромна комисионна.
Ларл размишлява кратко и скръсти лапите си. Черните му дрехи бяха в един тон с козината му и беше трудно да се отличи къде свършва облеклото и започва плътта. Отстрани на оръжейния му колан висеше автоматична двуцевка. Гардеробът ни ярко контрастираше. Ларл винаги предпочиташе неопределимия и непривличащ внимание вид. Аз, от своя страна, смятах, че човек е добре да има стил: шлифер, федора и тъй нататък. Може би беше глупаво и необмислено. Но има моменти, в които е по-добре да си разпознат, отколкото да се доказваш. Чаках Ларл да размисли, докато си губех времето с тази съпоставка. След малко той изръмжа неохотно.