— Вечеряхте ли? — попита капитан Топло, без да чуе въпроса ми. — Трябва да побързаме!
— Ъъ, не бих отказал едно ядене… — промърморих аз с леко неудобство.
— Аз също — изфъфли Марк, чиято уста бе започнала отново да се пълни с пакетирана храна.
— И аз съм гладна — рече Риз. Ларл измърмори нещо като съгласие.
— Добре — отсече капитан Топло. — Гакар, покажи им помещението за хранене. Дай максимални дажби! Тръгваме още тази вечер. Звездолетът готов ли е?
— Да — отговори драксатът.
Аз се огледах.
— Не ми изглежда… готов — рекох иронично.
Гакар поклати глава.
— Не тук. Последвайте ме. — Той подчерта думите си с махване на ноктестата си длан.
Драксатът ни поведе по къс коридор, който ни изведе в нещо като складово помещение, където по средата имаше контейнери, подредени като импровизирани маса и столове. Гакар извади множество пакети с храна, плюс изсушено месо от джагръф. Без да чака никого, той седна върху един обемист контейнер и започна да се храни. Аз също грабнах провизии и се включих в прибързаната вечеря. Останалите седнаха около „масата“, без да изостават от общия пример.
— За какво говореше капитан Топло? — попита Риз. — Спомена някакви… видения?
Гакар сви рамене.
— Не мога да кажа. Капитан Топло не споделя абсолютно всичко, което знае — рече драксатът между хапките. Той изяждаше повече на един залък, отколкото всички нас, взети заедно. Нищо чудно. Грамадно тяло като неговото сигурно изразходваше много енергия.
— И все пак знаеш повече за него, отколкото казваш — подметна Ларл.
Гакар дори не вдигна поглед.
— Казвам това, което е нужно да бъде казано — отсече той, поглъщайки няколко парчета месо с размерите на пържоли. Въпреки чудовищните количества храна, които изяждаше, драксатът извършваше движенията си с дисциплинирана етикеция. Изумително.
Ларл беше прав, но имаше по-належащи въпроси сега. Той понечи да каже нещо, обаче аз го прекъснах:
— Мен друго ме интересува: Къде тръгваме сега? И… със звездолет ли ще бъде?
— Дестинацията ни е градът. Да, пътуването ще е със звездолет — отговори Гакар.
— Ааа… ха — скептично провлачих аз. — Добре, но защо в града?
— Според капитан Топло там вероятно ще е следващото указание, свързано с планетарния космически кораб.
— А той как си намира „указанията“?
— Не знам — каза Гакар. Той направи пауза, за да преглътне. — Казва, че предходните данни съдържат в себе си ключа и координатите на следващите. Моето мнение обаче е, че не е така. Виждал съм записките. Твърде случайни, твърде несвързани помежду си. Нямат никакъв логичен, алогичен или интуитивен преход, който да бъде връзка.
— Но? — попитах аз подканящо.
Гакар поклати глава.
— Няма „но“. Признаците, че сме на прав път бяха следните: малко след началото на експедицията привлякохме засиления интерес на… окупаторите и винаги предположенията на капитан Топло за локацията на следващото указание, както и за вида му, се оказваха точни.
— Как можете да сте сигурни, че не ви подвежда? Ами ако е просто луд приключенец, търсещ силни усещания?
— Интуиция — рече Гакар. — И липса на мотив за подвеждане. Плюс доказателство.
— Какво доказателство? — тонът ми беше подозрителен.
— Първото указание бяха чертежите на планетарния звездолет.
Помещението потъна в мълчание. Аз се замислих над думите на Гакар. Бяхме се нахранили и всеки бе останал насаме с мислите си. Само драксатът продължаваше да яде с равномерно темпо. Когато идвахме насам, Гакар се хранеше колкото нас, явно пестейки дажби. Но сега огромният пришълец се засищаше максимално, подготвяйки се за кой знае колко време без храна.
Капитан Топло отново направи внезапно посещение. Беше облечен в износена космофлотска бойна униформа, въоръжен с тежък плазмен пистолет и… меч. През рамото му бе преметната стара брезентова торба, претъпкана от съдържанието си.
— Тръгваме — провикна се бодро капитан Топло и махна нетърпеливо към Гакар. — Инсталирай далекообхватния скенер, аз ще стартирам системите.
— Добре — отговори драксатът, стана и излезе.
— След мен! — каза капитан Топло, обръщайки се към нас.
Аз погледнах Марк, Риз и Ларл.
— Е? Ще тръгваме ли? — попитах ги.
— А к’во да пра’им? Да клатим краци? — изтърси Марк.
— Нека видим накъде ще ни отведе тази безлунна пътека — подхвърли Ларл по найтски и подаде ръка на Риз.
Ние тръгнахме след капитан Топло. Той ни поведе през няколко полуразрушени, неизползваеми отсека. Стигнахме тежка подемна врата, като тази, през която бяхме влезли. Капитан Топло я отвори. Леден вятър повя от планинските хребети навън. Аз потреперих. Не бях единствен. Навън цареше мрак. Капитан Топло направи крачка в тъмното и включи някакво табло. Внезапно блесна ярък прожектор. Не беше особено силен, но в непрогледната нощ бе повече от достатъчен, за да освети посоката, към която бе насочен.