— Нема нищо, нема нищо — изпусна шумно въздух Марк. — Ъъ, стрелок, нали?
— Да, сър. Втори ранг при това — гордо рече водачът на отряда.
— Добре тогава. Стрелок, води ни към аварийното скривалище.
— Чакайте малко — намеси се Риз. — Ами звездолетът???
— Какво за него? — попитах аз.
— Не може ли… да се поправи?
Аз и капитан Топло извърнахме глава към останките.
— Щетите са непоправими — казахме двамата в един глас, което ни сепна. Звездолетът тлееше скромно, смачкан и нещастен.
— Предвид конструкцията, не е голяма загуба — подхвърли Ларл.
Ние тръгнахме заедно с отряда арсеналисти. Вървяхме, без да срещнем съпротива или опасност, предвид тежкото въоръжение, което мъкнехме. Арсеналистите тихо си говореха по пътя и сочеха Гакар. Никой обаче не посмя да го заговори. Драксатът пасивно крачеше и не обръщаше внимание. Марк обсъждаше нещо с водача. Риз и Ларл мълчаха, но вървяха близо един до друг. Слънцето вече се бе вдигнало забележимо над хоризонта, разкривайки като на длан едно море от безличие. Лагерът не се отличаваше с географски забележителности, като изключения бяха различните бунища, които търговците експлоатираха. Знаех, че отвъд него се намира голямо езеро с питейна вода, където керваните на водотърговците отиваха, за да я доставят след това в града. Пътят до езерото обаче беше дълъг и изпълнен с рискове и опасности, затова не всеки можеше да си позволи нужната охрана, за да стигне. Неслучайно водотърговците бяха престижни членове на Търговския съюз. А стоката им — непоносимо скъпа.
Аз крачех вдървено заедно с останалите. Не чувствах болка или нещо друго, освен безбройните натъртвания. Гърдите ми обаче пулсираха в глух ритъм, който нямаше нищо общо със сърцебиенето. Спомних си хахавата реплика на Гакар. Мислех да го разпитам. Забелязах драксата в тила на групата. Тръгнах към него. Междувременно сведох поглед към оръжието, което той ми бе дал, учуден от суровата мощ, която беше демонстрирало.
Беше NOAE, модел „Бяла акула“. Е, това обясняваше всичко. Бях чувал, че с този пистолет можеш да пробиеш енергоброня. Чудно ми е обаче как е попаднал на тази планета. Дори моята изгубена „Каракуда“ не можеше да се мери по цена и качества с „Бяла акула“.
Приближих Гакар и го попитах:
— Какво имаше предвид, когато каза, че душата ми „кърви“?
— Не съм използвал метафора.
— Какво означа това???
— Едно нараняване не е задължително да е физическо — търпеливо обясни Гакар. — Умът, душата, аурата и още много други аспекти на едно същество могат да бъдат засегнати от насилие. Което по същество също няма да е физическо.
— Но кой може да ми го е причинил? — попитах аз. В мислите ми за миг отново изгря последният „спомен“. Усетих отново как енергийното острие се забива в мен с ледена ярост. Аз ли бях там? Ако не, кой?
Гакар явно беше забелязал тревогата ми, защото рече:
— Познавам… индивиди, които биха могли да наранят по този начин. Техните умения са силно развити до степен, която неправилно е наричана „свръхестествена“. Доколкото знам те в момента не са тук сред нас… Но ако са, ние сме в смъртна опасност.
Аз мълчах известно време. Гакар не продължи. Накрая, аз казах:
— Тази… „рана“, тя ли ме беше парализирала?
Гакар кимна.
— Но аз не чувствах нищо тогава. Нито сега. Успях да се възстановя — казах аз по-раздразнено, отколкото исках. — Може просто да е било замайване от катастрофата.
Гакар поклати отрицателно глава.
— Това не е истина — тихо и спокойно рече той. — Лъжеш себе си. Ти си помогна, да, но не се възстанови. Твоята рана сега представлява обгорена плът, запечатана от огъня на твоята воля за живот. Но ти отслабваш. Силите бавно те напускат. Това, което стори, единствено отложи онова, което предстои.
Беше мой ред да поклатя глава. Ядно.
— Как „виждаш“? — попитах мрачно. — А? Откъде притежаваш това умение?
— Всеки го може — отвърна Гакар. — Но условието за постигане на нещо е, че трябва да повярваш, че е възможно. А ако не вярваш на мен, повярвай тогава на себе си. Знам, че сам усещаш състоянието си.
Аз не казах нищо. Продължих да вървя в мълчание.
Километър по-късно стигнахме до скривалището на Арсенала. Така поне изглеждаше, защото спряхме пред поредната невзрачна барака. Огледах се, но не забелязах нищо. После се сетих за старата поговорка и вдигнах поглед. Под навеса бе грубо боядисано изображението на автомат. Водачът на арсеналския отряд почука в кодова последователност на вратата, преди да я отвори. Вътре обзавеждането бе по-бедно и от моето убежище. Двама тежковъоръжени и бронирани арсеналисти стояха до току-що паднали столове. Бяха нащрек и напрегнати, въпреки получената парола. Нямаше прозорци, само една мъждива крушка предотвратяваше пълната тъмнина. Пазачите се отпуснаха, щом разпознаха разузнавателния отряд. Изненадаха се при вида на Марк и припряно му отдадоха чест. Марк мрачно отвърна на жеста. Пазачите отместиха една метална секция. Зад нея имаше тежка стоманена врата на бункер. Едва тогава видях, че бараката е по-тясна вътре, отколкото навън. Паянтовото здание бе издигнато около входа на бункера за маскировка. Отрядът арсеналисти започнаха един по един да слизат по бетонното стълбище отвъд. Осъзнах, че щеше да е твърде тясно за Гакар. Драксатът обаче го нямаше никъде. Явно щеше да ни чака навън.