Самият бункер се оказа по-надълбоко, отколкото очаквах. Имаше не едно, а четири стълбища, свързани с междинни площадки. Всяка площадка беше изградена като самостоятелно помещение, където още арсеналисти пазеха по двойки. Всичките до един въоръжени като окупатори. Лицата им бяха мрачни, но щом видеха Марк, грейваха с чувство на надежда. Марк, който също имаше угнетено изражение, ставаше по-облекчен след всеки срещнат. След последната площадка, ние най-после се озовахме в същинския бункер.
Вътрешността представляваше хексагонална зала. Широк тунел доминираше в единия край, достатъчно голям, за да преминават превозни средства. Площта пред него изглежда е била проектирана за моторен плац, но сега беше затрупан от различни сандъци и контейнери. Тунелът беше затворен от масивна подемна врата. В срещуположния край на бункера се намираха всякакви легла, койки, спални чували и одеяла, образуващи рехаво спално помещение. Средата на залата беше превърната в импровизиран команден център.
Имаше нещо много особено в цялата ситуация.
Оцелелите командири ни обърнаха пълно внимание щом пристигнахме. Това бе разбираемо, предвид критичното състояние на тяхната организация.
Неочаквано беше, когато всички до един отдадоха чест на Марк.
Едрият арсеналист се смути и забави ход. Аз не познавах достатъчно добре униформите на Арсенала, за да идентифицирам чиновете, но от обстановката ми стана ясно. Марк беше единственият висш офицер в залата.
— Добре дошли, сър — приветства един от командирите. — Радваме се, че сте оцелял. Името ми е Рандъл, старши оръжейник. Предавам командването доброволно.
— Благодаря ви, старши оръжейник — отговори Марк стегнато и авторитетно. — Свободно. Успели ли сте да се свържете с някоя от другите клетки?
Настъпи кратка пауза.
— Само ние сме, сър — каза Рандъл с горчивина. — Други оцелели няма.
Значи Марк не просто бе единственият висш офицер тук, той бе единственият офицер. Изобщо. Това го правеше главнокомандващ Арсенала на демокрацията. Което би било внушително, ако не бяха останали едва петдесетина бойци.
Марк тежко въздъхна. Краткотрайната радост, която се бе изписала на лицето му, изчезна.
— Към коя команда служехте, Рандъл? — попита той.
— Идваме от различни части — отговори старши оръжейникът. — Моят отряд беше назначен като приоритетен евакуационен ескорт по време на нападението над щабквартирата. Всъщност, вие възложихте задачата, сър.
— Аз… Но т’ва означава, че вашият отряд е ескортирал съдържанието на Хранилище 1!
— Да, сър.
— Изпълнихте ли задачата? — попита напрегнато Марк.
— Да, сър — отвърна сериозно Рандъл. — Елате, ще ви покажа.
Рандъл отиде при наредените безразборно контейнери на моторния плац. Един от тях правеше впечатление. Не беше много голям, но изглеждаше доста тежък. Беше поставен на товарна платформа на колела, за да може да се транспортира. Рандъл застана до него и набра шифъра на механичната ключалка. После отвори капака и се отдръпна настрана.
Контейнерът беше пълен догоре с… кредити.
Те лежаха, сглобени на дебели правоъгълни плочки, наредени прецизно на отделни палети. Имаше десетки плочки. Всяка плочка съдържаше десетки кредити.
На цялата планета сигурно имаше по-малко кредити в обръщение, отколкото тук, в този контейнер.
Рандъл махна към блестящото богатство и рече:
— Съкровището на Арсенала на демокрацията — десет милиона кредита. — Ръката му обходи околните сандъци. — Плюс всички огнестрелни оръжия от клас 4, които сме намирали или похищавали през годините. Успешно евакуирани на безопасно място и готови за употреба. За съжаление, няма от кого.
Настъпи мълчание. Древните имаха едно понятие, Пирова победа. Означава битка, която е спечелена на неприемлива цена. Арсеналът разполагаше с достатъчно оръжие, за да екипира войска, но бойците им бяха загинали именно защитавайки този товар. Дори да бяха…
Капитан Топло внезапно се обади:
— Можем да използваме тези оръжия, за да върнем компютъра! Трябва да погледна компютъра, за да видя къде е следващото указание! Нямаме време!