Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър
На сина ми Александър
ПЪРВА ЧАСТ
В СЯНКАТА НА КОНГРЕГАТА
ПЪРВА ГЛАВА
1.
Знаеш ли, Мартина, едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа всичко, за да се отърси и оттегли съзнанието ми от ужаса на невидимите дебнения, правещи смъртта етажна или ребусна, или скрита в сплъстени купчини въздух — не се наемам да я определя точно, ала такова усещане имах тогава, а и по-сетне, дори в настоящата минута. Все още го чувствувам прекалено близко и отсамно, паметта ми го държи в своя жива картина и трудно се съгласява да го прехвърли в словесен ред, повествованието е готово да избледнее на петото изречение, защото привидно съм се отдръпнал, обаче заблудата си е заблуда, под шлака на искуственото успокоение тече стопен метал, не само съм сигурен, непоносимо горещо ми става, когато си спомня… Впрочем толкова от ония неща са непоносими, да вземем часовете, катеренето по урвите, натрупването на грешките една върху друга, докато накрая човек ги съзре като колона от древен елински храм (бяла, но осакатена, наклонена), вече падаща върху него.
Представи си до каква самоизмама бях стигнал — часовете ми тежаха, безсмисленото ходене започваше да ми втръсва, кръстосах и джунглата край каньона и все същото: папрати, трънливи храсти, морени, притихнали и топли като на гоблен, изобразяващ отдавна отминала ера. Нито следа от човешко присъствие, дива местност, забравена и от времето. Е, понякога ми се привиждаха мърдащи сенки, пък после се оказваше игра на отблясъците, мигновени отражения в реката, останах с впечатление (обратно на което знаех), че тази планета поначало е необитаема.
Умислен бях на връщане, породиха се съмнения, добре, разсъждавах, сигналът за помощ е дошъл от Мраморния каньон, пеленгирането, да речем, е точно, картата на местността също, обаче… следваха десет пъти обаче — търсещият помощ е излъчил сигнала от каньона, а после по някакви съображения се е преместил на хиляда, на две хиляди, на десет хиляди километра, и защо не, оттогава е минал повече от месец; второ, в джунглата на Фелания без оръжие, без специална подготовка човек не може да издържи, игуанодонтите отдавна биха закусили с него; трето, предаването е траяло няколко секунди и изведнъж секнало, рязко и смущаващо като удивителен знак, побит в средата на дума, значи нещо му е попречило, спряло го е или…
Беше излишно и все пак прослушах ефира, озадачих се от тишината, апаратът ми за свръзка претършува всички вълни, каква наивност, сметнах безобидните припуквания в субмилиметровия диапазон за никакви. Но можех ли да знам тогава, че непрекъснато се води кодиран диалог, по-късно щяхме да научим за това и много по-късно щяхме да разберем кои са водили диалога и за какво.
В ония минути, броени от мен за спокойни, се разменяше тъй важната (ако я знаехме!) информация.
От охраната на лагера:
„В района на Мраморния каньон се появиха две групи. Група А се състои от трима души и се движи през джунглата по северната страна на каньона. Група Б се състои от девет души, преследва група А.“
От координационния център:
„Уточнете към кои конгрегации принадлежат групите.“
От охраната на лагера:
„Група Б е от ФАИ, група А е от неизвестна конгрегация. Снаряжението им е напълно непознато. През пресечена местност се движат бързо, вероятно по някакъв начин намаляват гравитацията и с изключителна лекота преодоляват канари, проломи и други препятствия. Единият от тях се отклони, отива на разузнаване. Чакаме нареждания.“
От координационния център:
„Наблюдавайте ги. Ще се намесите само в случай че навлязат в каньона. Ако са решили да се избият помежду си, не им пречете.“
В това време аз вървях преспокойно към хълма, където трябваше да ме чакат Януш и Велислав, ти не ги познаваш, наистина, откъде би могла да ги познаваш, но повярвай, Мартина, и двамата умееха да поднесат приятелството си отшлайфано и твърде приятно на пипане. Не сварих Велислав, отишъл да огледа местността по посока на планината, а по моему бе отишъл да дразни днешната си съдба и да се радва на каквото ще му погоди — имах всички основания за подобни опасения, тъй като Велислав изповядваше религията, че човешките същества живеят допълнително в риска, и никога не беше крил стремежа си да създава повече критични ситуации около себе сн, за да получи по-голяма премия живот. Опасявах се и заради припряността му, способен бе да си счупи врата от нетърпение пръв да види, пръв да се намеси и най-вече самичък да участвува там, където е задължително множественото число на участниците.