Все още лежах и чаках кога кълбото ще продължи неведомия си курс, движено било от настроението си, било от полъха на някакво енергийно течение, но внезапно то падна с половин метър надолу и сянката му пролази по мен, макар да е невъзможно сияйна топка от квазинеутрална плазма да хвърля сянка; тихомълком плуваше на тази височина от главата към краката ми, като че ли ме мереше, за миг стана невидимо в лъчите на залязващото слънце и пое обратно, леко раздърпано и разкъсано в долния край — наподобяваше плуваща перука, направена от платинени коси. Въззе се малко нагоре, спусна се повторно, този път съвсем ниско, недопустимо бе да стрелям, питах се защо се е лепнало за мен, какво го привлича, дали металните части на снаряжението ми, или силовите полета в приборите, или безкрайно нищожното помръдване на магнитния контур на планетата го караше да ме държи непрекъснато под прицел.
Всеки момент очаквах да започне самопроизволно нарастване на отклоненията в квазистационарното състояние на плазмата, а от там до изпепеляването ми щяха да са потребни няколко наносекунди, не повече.
Стига с тоя гаден мехур! Обърнах се по корем и обявих, че не ме е грижа за нищо хвърчащо наоколо. Заех се да разглеждам картата, на южната стена на каньона имаше изоставен рудник с гъста мрежа от галерии, удобно скривалище, не току-тъй феланците ме отклоняваха към платото. Направих подробен план кои галерии ще посетя най-напред, задрасках го, без да бързам, начертах нов план и едва тогава през рамо погледнах нагоре. Нямаше го търпеливият ми убиец. Сигурно обиден, че му обърнах гръб, бе изфирясал нанейде.
Надигнах се и предпазливо се огледах: настъпило бе известно разсейване на скитащата плазма, тръгнах покрай южната стена към рудника, но намерих първия вход затрупан с камъни и пръст, съседните три — също, маниакално повтаряща се картина от стари струтвания, едва привечер, вървейки по едно утъпкано разширение (явно някогашен път за извозване на мрамора), открих проходима галерия.
Пристъпих навътре и го видях. И в своето моментно неразбиране дали виждам, или ми се струва, че виждам, продължавах да гледам натам, към дъното на галерията, където нещото се спотайваше и беше същество, без да бъде същество и без да бъде кибернетично чудовище, не и метален хамелеон, не и амалгама от живи клетки, не и жалък детайл, не и обобщение, защото движенията на крайниците му (крайници ли?) подсказваха за създание с органичен произход, само че имаше екран (екран ли?), който се раздели на седем сектора и във всеки сектор бях аз, седем пъти аз — нито огледални отражения, нито снимки на гигантски скенер, но безспорно стоях там, пренесен по някакъв непонятен начин. По най-отвратителен начин бях седем пъти там и същевременно един път тук!
Като писък на прилеп ме жегна сигналът на сцинтилатора, който ме предупреждаваше, че съм „опипван“ от снопове неутрино и гама-кванти.
Реагирах — едва ли е бил великият лост, дръпнат от самосъхранението, по-скоро беше хрумване на същността ми да се оттласне от онова нещо изведнъж, рязко, с всички сили, а силите ми се криеха в гравитарите. Включих ги на пълна мощност.
Едното нямаше връзка с другото.
Другото бе дръпването напред. Никога не съм си представял, че блясъкът може тъй осезателно да ме дръпне напред, обаче погледът ми не се откъсваше от стената вдясно, където се въртеше кръг, изгарящо бял, с орнаменти от жълти ивици, в средата — потъващо небесносинкаво сияние с подгънати навън краища, сякаш зад него имаше вакуум или мощно всмукващо устройство, после друго бяло и друго жълто изпълниха кръга, синкавият център се нажежи и се сви до зърно от зрял нар, не проумявах по-силни ли са тези цветове от предишните, само схванах, че скалата се топи в неправилен кръг от лъчевия изстрел, който ме убиваше, и всичко бе толкова забавено, че се чувствувах излъган, задето съзнанието ми се занимаваше със странични мисли, докато аз падах ничком на двайсетина метра от входа, а не пред самия вход — там поне бих имал шанс да ме намерят… мислех за Шетински, колко жалко, че не успяхме да се свържем, бих му разказал хипотезата си за феланската преднощ… неочаквано си спомних за една книга, загубена отдавна, когато бях десетгодишен, сега си спомних къде я бях пъхнал и можех да протегна ръка между стената и библиотеката и да я извадя, ако в този момент се озовях на Земята и в този момент станех отново десетгодишен… спомних си и една дълга улица, по която не бях минавал, а си я спомнях, значи щях тепърва да вървя по нея, ако не беше смъртта, помислих още, че е редно да съобщя точните координати на Велислав, на Януш и своите, за да облекча търсенето на труповете ни, да уверя старши инспектора Шетински да не се отказват в бъдеще от Мраморния каньон, тук най-вероятно се намираха доказателствата… накрая, стори ми се, с доста отчетлив глас докладвах: старши инспекторе, аз умрях. Макар че все още умирах — без болка и без усет как се движи времето, но изненадан колко неизброими неща се струпват за мислене и грижи в смъртния час на човека.