Накратко (и за да бъда ясен) аз притежавах нови възможности да разсъждавам: чувах какво точно си говорят в този момент старши инспекторът Шетински и доктор Джатила… виждах Мартина да пие вода от висока чаша в утрото на 15 май миналата година… забелязах (от тази пещера!) как лейтенант Соши изгражда с добре пасващи стъклени тухли съвършената постройка на доводите си, как прехвърля вината върху стария режим, върху Грит Нори… за част от секундата обзърнах целия екстериор на досегашните си пътешествия… с увереност си спомних усмивката на Евхемер от Месена, който в III век преди новата ера написал фантастичната си книга „Свещен надпис“, и чрез тази усмивка стигнах до прозрението що е алегорично тълкуване, тоест евхемеризъм… чух как зад гърба ми се сгромоляса сиенитна прашинка с формата на идеален куб със страна два микрона… преброих пулса си — шейсет и осем и половина, половината сърдечен удар беше за мен безспорен знак… съзрях в профил лицето на един от представителите на Галактическия съвет, кимаше някому… комисията на Галактическия съвет нямаше да повярва на лейтенант Соши, но нямаше и да разполага с разобличаващите доказателства за лъжите му… попитах се дали аз имам доказателствата след като състоянието, в което се намирах, би трябвало да ми даде точният отговор… само че отговорът бе изместен от спомена как Рей счупи вазата от планински кристал, тя тежеше килограм, осемдесет и три грама и седем хилядни от грама… толкова, а никога не бях я теглил…
В онези минути абсурдността, поне за мен, липсваше. И аз навярно липсвах за абсурдната ситуация там, в празния рудник. Опитах се да степенувам празнотата. Вместо числа използувах някакви знаци, които всеки математик би нарекъл неразбираем числов диалект. За миг на отсрещната стена земните пластове (от безизходица да го сторят в действителност) се разместиха и сякаш оглупели от щастие, се прегрупираха в странни и припрени форми, неочаквани фронтони, барбакани, блестящи астрагали и още безчет невъзможни, обаче неплашещи детайли на някаква далечна архитектура, допустима единствено сред узрели лозя. После съзнанието ми екна (защо ли хрумванията винаги са ми приличали на микровзривове в съзнанието?), досетих се къде са скрити нашите деца. Сигурен бях, можех с показалец да посоча мястото на картата.
Повече не биваше да оставам в тази зловеща, мръсна, прашна пещера, която дори със самото си съществуване беше алегория на кой да е позор в Галактиката, и побързах да я напусна.
Януари 1988 г.