ВТОРА ГЛАВА
1.
Денят беше пети март, добре го запомни, зимната Женева му се стори чужда и неприветлива, улиците приличаха на размазани снимки спрямо същите улици, които пазеше в паметта си, сякаш съм в друг град, каза си пред леката, почти въздушна сграда на Европейския филиал за защита, изглеждаща сега тромава в очите му — е, да, настроението си има свои очи. Него ден във връзка с последните изключителни събития бяха създадени дванайсет отдела; на второто следобедно съвещание комисията избра старши инспектора Филип Шетински за ръководител на Седми специален отдел.
След около месец, когато отново пристигна в Женева, той нито забеляза настъпването на пролетта, нито как изглеждат улиците и сградите. По думите на очевидци бил толкова раздразнителен и рязък, че по време на разговорите двама от Европейската комисия, които не познавали добре старши инспектора, обидени напуснали с увещанието.
Разговорът имал уж следния характер:
— Чухме, че сте завършили строителството на всички сектори на отдела, но защо сте избрали такова място — нос Емине? — попитали го.
— Грешите, Седми специален отдел се намира северно от нос Емине, на черноморския бряг, изборът ми е подходящ, не се съмнявайте, понеже там има много солена вода, нали разбирате? — отговорил.
— Като че ли не.
— И много добре, защото аз пък не разбирам необходимостта от празните приказки. Смятам, че тук трябва да решим въпроса с кадрите, а дали една сграда е до коляно в морето, или до козирката, е без значение. Впрочем поставям и въпроса да се дадат най-широки пълномощия на ръководителите на специалните отдели.
Пълномощията, които издействува тогава, старши инспекторът Филип Шетински използва по начин, предизвикал в свое време доста коментарии и не по-малкс анекдоти.
Все така напрегнат, той обиколи европейските инспекторски служби и изтръска от тях, ако не най-добрите кадри, то онези, които му допаднаха по неизвестни никому индекси (пусна се слух, че утвърждавал кандидатите след няколко въпроса, като първият и последният били еднакви, обаче предполагали нееднакви отговори). Завърнал се в отдела от поредната си обиколка, Шетински завари особено тревожна атмосфера, дежурният инспектор му докладва, че е пристигнал цял каталог с обявени дати и места, където щели да се извършат отвличания.
— Това се казва наглост! — изрече прекалено тихо Шетински. — Друго?
— Едно анонимно писмо, анализите показват, че адресантът не е същият, възможно е втора престъпна организадия да влиза в играта.
— Основното правило на тая игра е да няма правила — отвърна след пауза; на посочената дата замина за Плоещ и постави парка, където според анонимното писмо щеше да бъде извършено отвличането, под непрекъснато наблюдение.
В 13 часа старши инспекторът се настани на една пейка близо до фонтаните и непосредствено до детската площадка и зачака. Всички входове и изходи бяха завардени — в парка, размесени с другите граждани, имаше деветдесет и осем сътрудници от Шести специален отдел и единайсет от Седми.
В анонимното писмо бе фиксиран интервал от пет минути за отвличането: между 16 и 16,05 часа.
В този следобед на долния етаж на една невисока къща Корнелия Хощя си тананикаше, подреждайки дрехите в гардероба (и без да иска, подреждаше и спомените си, свързани със зелената рокля), а четиригодишният й син, който страшно обичаше да играе в парка отсреща, сочеше през прозореца натам, сочеше и с ръце, и със сълзи, и хайде де, мамо, хайде де… Корнелия не издържа на хленченето, заведе го в парка и не спусна очи от него през цялото време, и когато тичаше, и после, когато се наведе да вземе топката…
Корнелия трепна, отметна глава, не беше ужас, а следващото огромно чувство, което просто разплескваше незначителността на ужаса.
Момчето, сякаш облъхнато от разтопяващ вятър, за безкрайно дълъг миг изглеждаше прозрачно, почти въздушно, с лице все още залисано в играта, и изведнъж изчезна като зад рязко дръпнат параван.
Изкрещя на топката — Корнелия виждаше само топката, а синът й го нямаше — и нейният крясък събра толкова разтревожени хора, между които беше и старши инспекторът.