Часът бе 16,02. Комбинацията на точност, средновековна показност и съвременен гангстеризъм съвсем не се вмества в днешния земен календар, помисли Шетински, но това беше избързала мисъл, все още неводеща наникъде.
Ден по-късно в Седми специален отдел се получи второ съобщение със същия подигравателен тон — организаторите канеха Шетински сякаш на вернисаж, не съвсем убедени в съвършенството на изложените картини, и все пак се надяваха, че вкусът на старши инспектора ще бъде задоволен. Той прочете съобщението с разсеяно безразличие (не се съмняваше, че отвличане в посочената сряда ще има и ще има независимо от неговото присъствие или отсъствие), обаче пристигна в Нея Каликратия във вторник, посвети вечерта и по-голямата част от нощта на разходки по брега на Солунския залив; поне така изглеждаше отстрани, като човек, вглъбен в мигновено променящата се геометрия на пясъчната ивица заради лекото вълнение. А утрото беше тихо.
В това утро Костас Елитис, бивш астроразузнавач, разхождаше внука си покрай морето, държейки го здраво за ръка, и полека-лека напредваше в един измислен разказ, който ги отнасяше към приключенски морета, и момчето — давай във веселото настроение — подскачаше ту на лявия, ту на десния си крак; междувременно видя раздвояването на всичко наоколо — минувачът, дървото, платноходката, те ставаха двойни, като че ли някой ги умножаваше, смешно и глупаво му се стори да сподели видяното с безстрашния дядо, премълча, а след минута дядото стискаше дланта на въздуха.
Хвърли се след мержелеещата се сянка, но го блъснаха жестоко, в главата му нахлу съзвездие от мисли, които — невероятно откъде толкова много време — успя да проследи от край до край и те бяха едни и същи: внукът ми!
Пак се хвърли и пак го блъснаха, тогава забеляза привидната двойственост на нещата, включи се професионалният му рефлекс за ориентиране и вземане на решения, спасявали го неведнъж в далечния Космос със своята мълниеносност, улови истината — не току-тъй се разфокусирваха очите и всичко изглеждаше двойно, важно бе, ключ към разгадката вероятно, и нададе вик, за да привлече вниманието, да съобщи откритието си, ала — болка, непоносима, чудовищна, ударите трошаха тила му, шийннте прешлени, гръбнака, о, би издържал преди четиридесет-петдесет години, би отскочил встрани, би насочил оръжие към нападателите, но сега болката го срути, хвърли го полумъртъв на тротоара, където ивиците между плочите още бяха двойни, твърде бавно ставаха единични, и тогава проумя истината. Със зъби и устни захапа сетния си дъх, за да може да прошепне откритието си на първия, който се наведе над него, но избърза малко или старши инспекторът Шетински закъсня малко, надвеси се над вече мъртвия Елитис, а наоколо ивиците на плочите изглеждаха двойни, сигурно заради присъствието на смъртта, помисли Шетински, и едва когато се изправяше, осъзна, че е заради присъствието на които са предизвикали смъртта.
Огледа се. Безсмислено беше, похитителите и убийците ги нямаше и все пак ръката му се плъзна към оръжието, жест незабележим, без завършек. Толкова повече го изненада Умберто Соренти (тоя нахален журналист, както го нарече наум), който на следващия ден успя да проникне в отдела, в кабинета му, уж само за минутка, само за един-единствен въпрос. Стовари многокилограмовата си записваща апаратура и не по-малкото си въодушевление на бюрото, не поздрави, сякаш бе загубил поздрава си някъде из коридорите, и поде на пълни обороти.
— В Нея Каликратия сте извадили оръжието си, а доколкото знам, старши инспекторът Шетински е противник на употребата на оръжие. Или греша?
Нагла и всевечна журналистическа памет, изруга отново наум Шетински. Преди повече от четвърт век някъде пред някого беше възкликнал: бас държа, че предците ни по-лесно са се отървали от опашките си, отколкото ние ще забравим този атавистичен жест — да посягаме към оръжието за щяло и нещяло!
— Грешите! И освен това…
— Бъдете добър, не ме прекъсвайте, старши инспекторе! Колкото и нагли да ви изглеждаме, журналистите понякога сме полезни. Особено когато не вземаме информация, а я даваме. Преди няколко месеца бях на пресконференция в Галактическия съвет за сигурност. Останах с впечатление, че там не всичко е в ред. Половината състав на съвета е подменен и новите членове още не са ориентирани, докато останалите пазят позициите си, гледат да не влязат в открит конфликт нито с виновните, нито с невинните. Id est съветът ще признае виновните за виновни само при двеста процента безспорност на доказателствата. Струва ми се, че тези факти ви заинтересуваха. Или греша?
— Грешите. — Изправи се рязко, за да покаже, че интервюто е свършило, а че изкусният журналист не е съумял да използва предоставената му минута, показа с иронична усмивка и кимване към вратата. — Беше ми много приятно, довиждане.