Старши инспекторът Шетински обяви един месец за подготовка, толкова, повече разтакаване не разреши, напрежението тутакси стана друго, часовете и възникващите усложнения се въртяха неритмично, вчерашните проблеми днес изглеждаха пораснали и ги усещаше да висят като репеи по ръцете и мислите си, добави се и умората, умора не толкова от работата, колкото от смътния предусет за неуспех, не можеше да си даде отчет напълно ли са готови инспекторите от Седми специален да стъпят на Фелания, в джунглата, в каньона, не бързаше да определи бойната група, защото трябваше да каже: момчета, непременно ви чака битка без гаранция за благополучен край, без възможност да ви помогнем, независимо от обстоятелствата, които ще се създадат там. И тъкмо в равния тон за изричането на тия думи се оказа трудността; в последния час преди полета се спря на две четворки, едната дублираща, но предварително знаеше, че ще изпрати Януш, Велислав, Рей и Александър, и не се отказа от избора си. Когато наближиха Нелур — съседната на Фелания планета, — корабът щеше да остане в нейната сянка, а до Фелания бойната група шеше да отлети с малък космоскаф.
Излишната приказливост неведнъж е променяла, ако не хода на планетите, поне хода на човешките съдби — в предстартовото замълчаване, вече зад люка на космоскафа, Рей, този дърдорко, дето не би уважил богослужение в древен храм на древна планета, камо ли мълчаливия ритуал на старта, измърмори нещо (останалите не чуха какво, но не и всечуващият в такива моменти Шетински), заради което бе изваден от състава на групата, всъщност изваден от състава на смъртта, понеже първата бойна операция на Седми специален отдел завърши с пълен неуспех и много смърт.
А на Земята отвличанията продължаваха със същата последователност.
4.
Информацията гласеше, че през последната седмица са отвлечени дванайсет момичета, осем момчета и трима инспектори са убити.
Шетински препрочете информацията.
Как да повярва, и все пак феланците трябваше да притежават трета и невидима ръка, с която отвличаха или убиваха.
Тази невидимост можеше да бъде разгадана само от едного, от доктор Джатила — генен инженер, физик, биохимик и дявол знае още какъв в гениалността си. Старши инспекторът се свърза с Каспийската академия по неврохирургия и генетика, точно така, търся доктор Джатила, Джа-ти-ла, дълго настояваше да го свържат и най-сетне на монитора се появи лицето му, заразено сякаш с непроменяне през всички фази на живота, и впери неразпознаващ поглед в Шетински за част от секундата, после — аха! — очите светнаха.
— Филип!
На младини бяха неразделни цяла година, през оня отрязък от време отгледаха едно бездомно куче, направиха няколко дълги пътешествия, сетне животът връчи всекиму персонален компас, да върви да си търси полюса, разделиха се, но се свързваха редовно, за да се видят и чуят веднъж в годината, което и двамата намираха за доста често, тъй като приятелството е татуировка на душите, а не на честите срещи.
— Филип! Как се сети за мен?!
В последвалия разговор се сблъскаха твърдоглавията на двамата. На предложението да дойде в Седми специален отдел доктор Джатила отговори грубо: безсмислено предложение, няма да дойда. Шетински го приписа на свойствената жестокост на учените, с която отбраняват свободата си да дълбаят в своите проблеми, а не да копаят кладенец в съседния двор.
— Сега с какво се занимаваш?
— Със същото — с щастливия и нещастния човешки мозък.