— С какво? — натърти Шетински.
— От пет-шест години се занимавам с това… — пресегна се, без да става, към библиотеката и издърпа един класьор. Вътре имаше изсушени треви и цветя, складирани малки мумии — хербариите не допадаха на инспектора, никога не бяха му допадали, и не сподели възторга на академика.
— Ето това чудо, когато иска нещо, иска го! — извади цвете, което в съцветието приличаше на изсушена многокрила пеперуда. — Казва се Ерихонска роза. Допреди два века все още се срещаше тук-таме в Северна Африка, днес може да се намери само в ботаническите градини и в частните колекции. Този екземпляр е откъснат и изсушен преди 218 години, заради теб, приятелю, ще унищожа чудото…
— Моля те, защо ще го…
— Не ме разбра, няма да го убивам, ще убия дългогодишната му смърт.
Доктор Джатила постави сухото стръкче в чаша и наля вода; вдигна вежди, разтвори широко очи и така даде знак на Шетински да внимава. Розата възкръсваше, сякаш в чашата бе налята жива вода, приличаше на лош фокус и толкова по-силно въздействуваше, защото явно не беше фокус. Пепелносив цвят — после жълтеникавият цвят на умряла кожа с виолетовите жилки на застиналите вени — едва загатнато розово, наситено розово — после яркочервеното на живата роза, навярно и ароматът й беше съживен.
Шетински кимна, без да промълви: добре де, видяхме, обаче какво общо има твоята научна работа и детската игра с разни хербарии? И помисли още: не, приятелю, ще те измъкна оттам, та ако ще с нокти да се наложи да те изчоплям от леговището ти!
5.
Невъзможен е тоя таван, невъзможно е да виждам бял таван вместо въртящо се колело с жълтеникави спици, когато скалните породи се топят от лъчев изстрел, разсъждавах, изглежда, на глас, защото чух някой да казва, че съм дошъл в съзнание, и примигнах, много пъти примигнах, детински простичък бе моят тест, с който си доказвах, че съм жив; зад лъскавия перваз на прозореца стоеше изправен син квадрат от небето, значи нямаше облаци, само аз плувах в някакъв прекалено стерилен и прекалено лечебен облак, по всяка вероятност се намирах в клиника, обаче къде — на Земята или на Фелания?
— Шетински? — попитах след дълго колебание.
— Старши инспекторът ще ви посети след няколко дни, когато ще сте в състояние да говорите…
За мен се грижеше едно добро мече (медицинска сестра, закръглена и тромава като мече), което ми разрешаваше само да лежа и да мълча и ме хранеше с лъжица, държейки я доста похватно с лапичката си на мече; през останалото време беше все нащрек и все трепереше, не за мен, а за Рей, защото той през час, през два ме посещаваше, разбира се, нелегално, катереше се отвън по стената на клиниката до петия етаж, до моя прозорец, и притиснал лице о звуконепроницаемото стъкло, с проблясъците на очите си крещеше колко ми се радва, едновременно рисуваше с показалец по стъклото лесноразбираемите фигури на живота, аз му махах с ръка за поздрав и всеки път ох и плясване на длан о длан откъм вратата прекъсваха мимическия ни диалог, и пак ох, ами че той ще падне, сочеше Мечето невероятното привидение, висящо на прозореца. И всеки път я успокоявах, че нищо няма да му се случи, Рей се катереше с гравитационни „вендузи“ и беше в по-голяма безопасност, отколкото, да речем, стоейки на асфалта след като е валяло, но Мечето се съмняваше:
— Нормалните хора не ходят по стените.
Сякаш някога съм й доказвал, че Рей е нормален.
Виж, на себе си трябваше да доказвам отдавна известни ми истини — дори и в най-съвършеното лечебно заведение при оздравяващия рано или късно идва лошата самота, освен това има невидими вируси с бавни пипала, които бавят времето и го спират, но така или иначе, усещах оздравяването си, в мен се възраждаше желанието да се движа, до завчера правех две крачки в стаята, а вчера бяха три, до огледалото стигнах и разгледах дългите белези от раните си, повикайте Шетински, настоявах от сутрин до вечер, лекарите отказваха, мълчаливо минаваха покрай настояването ми, само един — жаден да узнае какво ще се случи, ако отговори положително — млад лекар, явно неопитен, обеща: да, скоро, и после искрено съжаляваше.
Мисля, че е ясно, щом проходих и докато кръстосвах немите коридори, празните тераси, безлюдните алеи на парка, реших да избягам от толкова привилегированото си пленничество, но не стана нужда — Шетински най-сетне дойде, той дойде, дочаках го, седнахме на една пейка в парка, а моят старателно подготвян доклад изведнъж излезе нескопосен и сам си бях виновен, понеже двайсетина пъти поне го накъсвах с въпроси:
— Върнахте ли Януш и Велислав на Земята? — И мълчаливата навалица от уж утвърдителните кимвания на Шетински не ме убеди. — Да или не?