— Велислав — да. За нещастие камъните, с които си оградил Януш, се оказаха леки за феланските игуанодонти.
Оказали се леки…
Леки…
Нямаше канара наблизо (както имаше на Фелания до убития Януш), обаче оная и тая минута се люлееха еднакво, и пейката, на която седяхме, беше достатъчна, изхвърлих юмрука си като вързоп, стегнат от петте бесни върви на пръстите ми, и после, ближейки разкървавените си кокалчета, започнах да гъгна:
— Януш ме помоли да се погрижа за съпругата и дъщеря му, да ги заведа от Варшава в Токио…
— Щом се посъвземеш, ще изпълниш обещанието си.
На другия ден Шетински пак ме посети и тогава изложих своята хипотеза за феланската преднощ, дори не хипотеза, а увереност, говорих много и се усетих уморен, и може би умората изтри от съзнанието ми, че вече сме обсъждали този въпрос:
— Обещах на Януш да заведа Тереза и Ирене в Токио, не искаше да останат в Европа.
— Разбира се, разбира се.
Едва след месец щях да си спомня, че Шетински припряно се съгласи и първия, и втория път, че бързо смени темата: да съм се грижел за здравето си, възстановителният период бил важен, да съм внимавал, работа ни чакала и така нататък…
А вечерта (когато никой не можеше да проникне в клиниката дори с щурм) дойде Рей, нахлу направо в стаята и надникна под леглото ми.
— Къде си, Александър? — изрева.
Същият Рей, нямаше уважение към свещената болнична тишина.
Седнах в леглото, полуоздравял от вятъра, вдигнат от Рей. Той се наведе към мен и отскочи, нямало да ме прегръща, един от двама ни не бил стерилен.
— Рей, дължа ти благодарност, ако в тая дума може да се побере целият ми живот. Разбрах, че ти си ме намерил в каньона…
— Ха, това беше най-лесната работа! Момчетата хукнаха в джунглата да те търсят с биоиндикаторите, а аз казвам на Шетински; разрешете на мен, старши инспекторе, основно съм изучил как действува глупакът в подобни ситуации, а по чиста случайност отблизо познавам Александър, уверен съм, че веднага ще го открия позадрямал край някой пън. Шетински и досега ходи замаян, колко добре съм те познавал. След този случай иска да ме назначи за свой пръв съветник, но още се срамува заради онова там, дето ме отстрани от десантната група…
— Наистина, ти какво измърмори преди старта на космоскафа?
— Как? Не знаеш ли? — Рей погледна към вратата, сякаш се опасяваше от подслушване, и прошепна неразбираема фраза.
— Не разбрах.
— И Шетински не разбра какво казах тогава, а той не обича да не разбира и затуй…
— Лъжеш!
— Питай него, като не вярваш. Чуй сега новините…
Час, два, три не млъкна, едва избих от главата му идеята да остане да спи във фотьойла срещу леглото ми, а защо не — засмя се, — от време на време ще се събуждаме и пак ще си говорим. Моята наставница. Мечето, бдеше в съседната стая, но сърце не й даваше да изгони среднощния посетител — Рей предвидливо беше домъкнал два огромни букета рози и тя упоена седеше между тях и въздишаше. После, когато Рей си отиде, със съжаление ми каза:
— Вашият приятел не е съвсем нормален.
— Той ли ви се довери?
Според мен никога не е бил — и като дете, и като старец няма да бъде, — само че неговата ненормалност събори преди време толкова мои нормални възгледи и разбирания, та за нищо друго не приемах Рей освен за концентрирана екзалтираност, и човешка, и пясъчна, защото съм го виждал да си играе с шепа пясък, сякаш да достави удоволствие тъкмо на песъчинките.
Запознахме се в лош момент — вече бяха започнали отвличанията. Една сутрин най-неочаквано в къщи нахлу непозната личност, попита аз ли живея в тази стая и се настани до прозореца с вид на негов собственик. Мълча почти половин час, може би за да измисли следващия си въпрос:
— Защо не работи отоплението?
— Защото през лятото, при трийсетградусова горещина, го изключвам.
— Жалко. Студено ми е. Роден съм в Аляска, освен това родителите и дедите ми също са родени в Аляска. Аз си го обяснявам така: набраният през предходните векове студ е протрил топлия хастар под кожата ми с два-три микрона и в резултат съм болезнено чувствителен към студа. Сега не ми пречете… — И затихна, вторачен навън.
По някое време се поинтересувах какво прави, наблюдава ли, а той ми отвърна, че е поласкан и едновременно смутен от любопитството ми, но нямал нищо против да ми обясни и за минута научих, че е инспектор в Седми специален отдел, и какво наблюдава през моя прозорец — до обед вече знаех цялата му биография, която в края на краищата се оказа не съвсем точна, защото на Рей му беше необходимо да я сменя. Не че лъжеше, по-скоро се очароваше от мигновеното си превръщане в някой друг, както за слушателите, тъй и за себе си, и неизменно добавяше: до вчера не се познавах. На подобни насилия биваха подлагани и обрисовките, и характеристиките на всички негови познати, така, преди още да го видя, аз придобих невероятно неточна представа за старши инспектора Шетински, осланяйки се на думите на Рей: