— Знаеш ли как утвърждава кандидатите за инспектори? Поканва те в кабинета си, където на бюрото му са разхвърляни различни предмети, и в зависимост към какво първо погледнеш, решава съдбата ти да бъдеш приет или изхвърлен от отдела. Своеобразен прощъпалник, нали се досещаш? Ако искаш да станеш инспектор, съветвам те да грабнеш пистолета и да стреляш в тавана, дори Шетински да го дърпа от ръцете ти…
— Аз не искам да ставам нито инспектор, нито сътрудник на Седми специален отдел.
— Няма начин да не станеш, сигурен съм. До седмица-две ще решиш…
До седмица-две наистина се случиха доста неща — зарязах китарата и се залових с древногръцките поети Есхил, Аристарх, Еврипид, и докато ме напрягаше трагичният развой в „Алкеста“, зад гърба ми, залепен за прозореца, Рей от сутрин до вечер наблюдаваше улицата и спортната зала отсреща, където се готвеше съвременната трагедия.
— Смятах, че нашите специални отдели са въоръжени със свръхтехника за наблюдаване, а то инспекторите просто висели по пердетата на прозорците, както е било в деветнайсетия век — подхвърлих една сутрин.
— Наивно разсъждаваш, понеже не знаеш! — укоризнено поклати глава Рей. — В очите ми са монтирани телескопосензорни устройства, затова ме разглеждай като подвижна свръхтехника за наблюдение.
— Шегуваш се!
— А ти защо си против шегите?
Все пак на другия ден ми обясни своята упоритост да не снема очи от спортната зала. В последната седмица на миналия месец били отвлечени две деца, Рей предполагаше, че и сега ще има отвличане. И всичко — сцената, декорът, действуващите лица, осветлението — се разви не по законите на театралното изкуство, ала тъй близко до законите на неочакваността, че изтръпнах (неочакваните неща се усещат по-силно), когато Рей изсъска към мен:
— Александър, ето ги!
Нищо не виждах, поне в началото нищо особено не виждах в спиращата на ъгъла кола, но когато двете й врати се отвориха и затвориха и в колата никой не остана, а и никой не слезе от нея, разбрах. След малко разбрах и друго, че бързината, превърната в система, придава на действията подчертана плавност — затова Рей изплува къде-къде преди мен от уличното гъмжило, пък аз още се блъсках в тоя и оня, и не знаех да се извинявам или е безсмислено в такъв момент.
Когато влязох, Рей беше в другия край на залата, не ми направи знак, обаче в погледа му прочетох „остани където си“.
Заковах се на място, готов да се бия, макар че твърде смътно си представях как така ще се бия с някого, когото го няма, с нищото.
— Дванайсет.
В спортната зала вече бяха взети изключителни мерки, имаше компютърна уредба, тя периодически съобщаваше броя на намиращите се на волейболното игрище и докато бяха дванайсет, треньорът спокойно обясняваше на отборите, че сервисите им са слаби, че тия бавения под мрежата са причина…
— Единайсет — съобщи компютърът, единайсет, яркото число на започващата паника, чувах единайсет и не вярвах на ушите си.
Децата се споглеждаха, кой липсва, кой, Катерина, на нейното място (там допреди миг стоеше с протегнати ръце) беше невидимият ужас (може би също с протегнати ръце), който смете момичетата навън, към изхода, те се бутаха, пищяха, не чуваха виковете да спрат и защо трябваше да ги чуват, след като и на мен ми идеше да побягна накъдето ми видят очите…
— Стой! — спря ме гласът на Рей. — Следвай ме!
Изходът беше блокиран от момичетата, с Рей се озовахме под високите прозорци, защитени с метална мрежа.
Учудих се на незабележимия и страшен по сила удар, който проби мрежата и дебелото стъкло. Тогава още не знаех за гравитарите и останах с впечатление, че Рей с магическо замахване на ръката си направи широкия отвор. Преметна се през него, последвах го и на мига получих нова заповед.
— Гледай накъде ще поеме онази кола, аз ей сега…
Решенията — поне пет — заприиждаха в главата ми едновременно; ще спра колата, няма да им позволя да се приближат до нея, ще изтръгна момичето от похитителите, ще събера с викове цялата улица, за да попречим, ще…
Последното решение ми се стори безпогрешно (вече бях стигнал до мистериозната кола), застанах пред нея и — хайде да ви видя как ще тръгнете!
Беше като полуистина, защото вратите на колата се отвориха и затвориха, това беше истината, а извършителят на действието липсваше и всичко пред очите ми се превръщаше в полуистина.