То се знае, оставаше ни да чакаме, апаратът за свръзка бе излишна в случая вещ, обадехме ли се, повикахме ли Велислав, щяхме да повикаме феланците: ето ни тук, елате ни изловете.
Чакането — говоря за такова чакане — е като струна без китара, колко да я опънеш, колко да я отпуснеш, колко да я дръпнеш, та хем да не се скъса, хем да впрегнеш в що-годе спокойна мелодия времето си, пък и само камъните нищо не правят, докато чакат, хората правят, често и най-ненужното. Януш копаеше с тока на обувката си пясъка, аз го наблюдавах съсредоточено, сякаш от труда му зависеше всичко.
Ако можехме да чуем кодирания диалог, бихме научили защо се бави Велислав.
От охраната на лагера:
„Групата на ФАИ е устроила засада на един от група А.“
От координационния център:
„Не се месете, оставете ги да се изтрепят.“
От охраната на лагера:
„Фаистите го плениха. Тръгнаха към старата сграда на платото.“
От координационния център:
„Наблюдавайте как ще реагират двамата от група А.“
Ние не реагирахме, дори не подозирахме, че Велислав е повален от далечен изстрел, коляното му пламнало от ужилването на инжектора, изливащ невропаралитичната си течност, и тялото му се строполило с тежестта на гипсова отливка. Безпомощно цамбурнало съзнанието му в мъгла, светлините полека-лека гаснели, май в последната светлинка зърнал приближаващите се феланци, деветима мъже, а когато дошъл на себе си (обезоръжен и с кохезионни белезници на ръцете), го повели нагоре към планината, вървели един след друг, стъпка в стъпка, с необяснимо безразличие и мълчаливост. Стигнали голяма, изоставена от десетилетия постройка, и едва там разменили няколко думи и го вкарали в полутъмна стая, където забравили за съществуването му, седели около масата и всеки гледал с неподвижни очи пред себе си — явно не усещали и своето съществуване.
По някое време един от тях го попитал кой е и какво търси в каньона. Като не получил отговор, смъкнал шлема му, а това било в 18 часа и феланската преднощ смела съзнанието на Велислав.
Продължавахме да чакаме Велислав, аз следях хронометъра, следях Януш, с наближаването на преднощта безпокойството ни растеше — на проклетата планета денонощието се делеше на ден, преднощ и нощ и този трети цикъл нямаше нищо общо с обикновената земна вечер, според сведенията, с които разполагахме, тогава феланците изпадали в сън, не същински сън, а някакво вцепенение, летаргия, отнесеност от света, с широко отворени, ала невиждащи очи лежали, седели, стърчали кой където го стигнела преднощта и в това състояние прекарвали от 18 до 21 часа, после постепенно изпълзявали от полусмъртта, от вкаменяването си, бавни и тромави като по чудо оцелели пеперуди от разтопяващ се лед, и нормалният живот се подновявал — до следващата преднощ. Толкова знаехме за опасния фелански феномен, тоест нищо, още по-малко знаехме как ще по-действува върху нас третият цикъл, възможно беше да му се изплъзнем, разчитахме на екранната защита.
В 18 часа въздухът се втвърди и одраска с острите си ръбове ноздрите ми, само че беше внушение, резултат, следствие от напрежението, в действителност нищо не се случи, екранната защита действуваше надеждно. Обаче трябваше, разбира се, че трябваше да надникнем във феланската преднощ, да разгадаем що за мистерия е, ти, Януш, ще следиш какво правя и взема ли силно да приритвам на умряло, дърпай ме обратно — и се засмях.
Докато свалях шлема си, Януш ми кимна да не се безпокоя (какво имаше да се безпокоя, да не отивах на оня свят?), щял след малко, до минута-две, да включи екранната защита.
А ме забрави за безкрайно дълги седмици.
2.
Ето, Мартина, ти казваш, че в младостта си имаме по една точна причина (дори да е случайна) да възприемаме света по-иначе, и аз съм съгласен. Преди години, в началото на юношеството си, съвсем неочаквано открих, че светът е най-невероятният многостен и всяка от неизброимите негови стени заслужава внимание и обич, приех живота като идеализирано приключение и така оформих твърде противоречивия си характер, който ми осигуряваше ежедневни разочарования. Всички мои близки с въздишка ме определиха за непостоянен, непоследователен, отнесен и се стараеха според силите си да внесат нещо във възпитанието на непослушната издънка на рода, но аз правех непредвидим завой вляво или вдясно и техните примери не ме достигаха. Хвърлях се с главата надолу в неочаквани начинания, интересувах се от какво ли не, занимавах се с какво ли не, което в края на краищата приличаше на бягане през много стаи, откъдето нищо не вземах, а и вратите само на влизане бяха различни, на излизане хлопваха еднакво. И се получаваше така, че както изучавах шедьоврите на съвременното кино, понякога усещах гъдел в ушите, нескончаем гъдел, който ме тласкаше към музиката седмици поред, внезапно я зарязвах и с дни се заседявах пред хромокомпютъра, карах го да произвежда пламтящи, необвързани тематично и цветово етюди, а после се състезавах с него, рисувайки сам по-цялостната картина с лесно доловими грешки, като тъкмо в грешките и в несъвършенствата откривах победата си над машината и еметропията, и все пак, разочарован от себе си, скоро се увличах по спорта, после по археологията, после ковях с тромав чук скелето на повест, което рухваше, защото аз-писателят вече беше обсебен от аз-математика.