Извиках да не са посмели да тръгнат, да не са помръднали, стоп или нещо такова, виках и тогава разбрах. че подигравката, гаврата може да стигне до безсрамно разголване на човешката същност, когато човекът (човекът?) се смята за неуязвим и всевластен.
Направиха го заради мен, да ме унижат с най-мръсни думи, макар да не ги чувах: в колата, на задната седалка, сякаш прожектирано направо върху пространството, ми показаха отвлеченото момиче, но беше съвсем реално — тениската, скъсана на рамото, лицето, скрито зад разрошените коси, а ръцете конвулсивно се гърчеха, все едно стискани и извивани от други ръце, съществуването на които само се предполагаше.
Представлението свърши. Двигателят заработи, но колата още не тръгваше, защото тръгнеше ли, трябваше да ме прегази — стоях на две крачки от предната броня.
Надделях им, помислих, пристъпих напред, колата се оттегли, пристъпих пак, колата пак се оттегли… а всичко било да набере скорост и да налети върху мен.
Не знам, понякога легендите за свръхреакция на човек в смъртна опасност май са верни, когато бронята връхлиташе, усетих как по нервите ми премина оранжева светлина, загубих цялото си тегло и излетях встрани, оттласнат не от вихрите, вдигнати от префучалата кола, а сякаш по своя точна пресметната и отдавна известна траектория.
Претърколих се и скочих на крака, до тротоара спираше кола и вътре беше Рей.
— Накъде отпрашиха?
Накъде? Можех ли да знам? Но поне своята посока знаех.
На другия ден сравнително лесно бях допуснат в Седми специален отдел и срещата със старши инспектора Филип Шетински се уреди бързо, навярно защото той смяташе да ми отдели няколко секунди, навярно защото предварително ме разглеждаше като капка вода, достатъчно прозрачна, но и тъй неуместна, че нямаше какво да се разправя с мен.
Само че се поразправяхме и така станах инспектор.
6.
Запознахме се, ако не с неприязън, то с явно пренебрежение един към друг.
Лекарката, която пое грижите за възстановителния ми период, бе млада, по-млада от мен, обаче самочувствието значително надхвърляше възрастта й, тъй неприятни майчински маниери у хлапачка — ядоса ме още в първия миг.
— Ще бъдете послушен! Доколкото знам, вие сте звездата на Седми специален, инспекторът номер едно, безстрашният Александър, завърнал се от феланския ад…
— Да започваме лечението — прекъснах я.
През първите дни се разхождах в парка на клиниката, сто метра напред, сто метра назад, следен от полуразсеяния, полуподигравателния поглед на Мартина (научих, че се казва Мартина, не от нея, а от моята медицинска сестра, от Мечето), която седеше на пейката с купчина апарати, която ми нареждаше: Александър, елате да ви премеря пулса, която хъмкаше многознаещо и ме отвеждаше в гимнастическия салон да греба с тежки весла въздуха или да вися на шведската стена, и аз всичко вършех с безразличие, защото забелязах нейното безразличие, тя непрекъснато пребиваваше в някакво далечно вцепенение, толкова отнесена в себе си, че се питах дали не спи, и на третия ден не се сдържах:
— Вървете да си починете, безсмислено е да сънувате как седите на пейката, а пред вас напред-назад маршируват звезди.
— Прощавайте, Александър, но нали вие сте настоявал да ви наричат звезда? И освен това…
Отначало само веждите трепнаха, челото й се напрегна да се смръщи, но навярно бе останало още в детската си възраст, когато никак, ама никак не могат да се правят бръчки, зеленото (досега ми изглеждаше надменно) на очите й сякаш се напука, после лицето, раменете, цялата се разтресе от бурен смях.
— И освен това сте казал, че за мен ще бъде изключителна гордост да ви лекувам.
— Какво? Аз съм казал?!
— Вашите приятели така твърдят. Нямам основание да не им вярвам. — Мартина стана от пейката и изигра една фалшива прозявка. — За днес процедурите свършиха, отивам да спя, както ме посъветвахте.
Рей се появи чак вечерта. Хванах го за яката.
— Ти ли надрънка на Мартина, че аз… че тя…
— А кой друг? Обясних на момичето, че ако не прояви нежни чувства към теб, лечението ти доста ще се позабави.
— Отде на къде ще проявява нежни чувства! — задъхвах се.
— Да де, и тя същото ме попита. И тогава й казах, че си звезда номер едно на Седми специален отдел, и е длъжна съответно…
— Спри. Искам една приятелска услуга. — Положих всички усилия тонът ми да не изглежда подозрителен. — Дай ми, моля те, гравитарите за малко.
— С удоволствие, но всъщност не ги нося. За какво са ти гравитари в болнично заведение? — учуди се искрено.