— Щях да ти размажа носа от разстояние. За съжаление ще трябва да го размажа от близо…
Замахнах с юмрук и разбира се, когато юмрукът ми стигна крайната си точка, Рей вече не беше там, безгрижно се усмихваше, облегнат на перваза на прозореца.
— Размина ти се, защото съм във възстановителен период! Но после…
— Нито после, нито никога няма да ми се размине — за цял живот ще сте ми благодарни с Мартина!
— Твоите шеги…
— Защо си против шегите?… А, не ми отговаряй, аз бързам, въобще не съм бил тук…
И хлътна във вратата вдясно. Сякаш бе видял (навярно приятелите виждат и през стените) кой идва; само след секунда вратата насреща се отвори и влезе Мартина.
Имах чувството, че бе минало много време от последната ни среща.
— Знаеш ли, Мартина — подхванах, — едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа за Фелаиия…
През следващите дни всички алеи в парка на клиниката ни опознаха, от време на време сядахме на тревата, различията, несъвпаденията и всякакъв род противоречия помежду ни бяха предостатъчни, за да осъзнаем влечението си един към друг.
Полека-лека близостта ни стига дотам, че вече разполагах с дните на седмицата й, сякаш бяха мои.
— Днес и утре си дежурна, добре, значи в сряда и четвъртък ще ме придружиш ло Варшава, а после до Токио. Трябва да изпълня обещанието си към Януш Ружевич.
Съгласието и ентусиазмът й бяха притушени, така ми се стори, дали се досещаше, дали знаеше което аз узнах на другия ден?
— Не ти казвахме досега, разбираш, пазехме те, още докато бяхме на Фелания, Тереза и Ирене са били отвлечени, и двете… — Шетински искаше да продължи, но го прекъснах.
— Лекарите са на мнение, че съм здрав. От утре съм на разположение на отдела.
— Много добре. От утре си на разположение на академик Джатила.
— Кой е пък този академик Джатила? — Нарочно подчертах пренебрежението си, от Рей бях подочул, че към отдела е разкрит нов научен център за преподготовка на инспекторите, обзе ме гняв, че вместо спешно да заминем за Фелания, да проникнем в Мраморния каньон и да осигурим разобличаващите доказателства, тепърва се канят да ни обучават. — Какъв е? Треньор по древно джудо? Алхимик, дестилирал живата вода, та като ни откъснат главите, да се напръскаме и да се съживим? Аз не искам да ставам съвременен ниндзя, самурай, супермен, непобедим, неуязвим, безсмъртен!
— Не искал! А аз искам. И доктор Джатила иска. Да не говорим за най-съкровеното желание на милото момиче, наричано Мартина, тя пък съвсем иска да отидеш на Фелания и да се върнеш жив и здрав.
На бавен огън препекох сарказма си.
— Не допусках, през ум не ми минаваше, че Седми специален отдел се е специализирал в последно време в тайно разследване на личния живот на инспекторите си.
— Ами! С теб ще се занимава Седми специален отдел! Аз по неволя се занимавам с твоя милост, понеже Мартина ми е племенница и всеки ден плаче на рамото ми… за теб. Колкото до доктор Джатила, съмнявам се, че ще останеш разочарован от него.
ТРЕТА ГЛАВА
1.
Необикновено бърз ум, мисленето му беше наследство от петте поколения предци учени, от излишъка на идеи в един дом, където хипотезите никнели и без саксии, малкият Едуард вместо с футболната топка играл с топката на съмненията, точно така — поддържал играта баща му, — твоята дума може да е единствено вярната, принципът на вишегласие в науката отдавна се е самодискредитирал, възможно е твоето твърдение да е истината въпреки мненията на всички останали; хлапакът бързо осъзнал ролята на детайла, от който почти не зависи истината, но зависи; получил и свободата на мисълта за всякакъв род гносеологически палавщини и лудории на въображението си, а интелектуалното поведение на хората около него дало простор на логико-евристичното му мислене и едва шестнайсетгодишен изказал мнение по толкова сложен проблем в генетиката, че комплиментът на баща му не прозвучал ужасно претенциозно — те, баща и син, били инверсно еквивалентни, тоест притежавали център на симетрия в научните си методи; въобще, всичките му предци вървели и стигали до митическите възможности на човешкия мозък, използувайки, изглежда, тъкмо митическите възможности на собствените си мозъци.
Колко ли знаех за откритията и приноса на научната династия Джатила в неврохирургията и генното инженерство, но ми стигаше да проумея като какъв въздух е дишал от раждането си малкият Едуард, за да стане доктор Джатила — прекланях се пред него, ала и преклонението, и запознанството с генеалогичното му дърво щяха да дойдат значително по-късно, а в първата ли среща той ме разочарова, дори се почувствувах доста засегнат от обясненията, които ми даде.