— Моля ви, Александър, застанете ето тук и ето така…
Обърнах се с лице към прозореца и с гръб към него.
— Слушайте ме внимателно. Вие съзерцавате пейзажа през прозореца, спокоен сте и даже разсеян. В този момент аз вземам един стол, приближавам се безшумно към вас… сега го вдигам… и го стоварвам върху главата ви…
Отскочих — стовареният с все сила стол с трясък се строши о пода. Точно на мястото, където стоях допреди миг.
Странният ми събеседник ме гледаше ведро, бих казал, с щастливо любопитство.
— Защо отскочихте встрани?
— Защото имам мълниеносни реакции.
— Хм — намръщи се, — обичам да се мисли бързо.
— Добре, ще угодя на обичта ви към бързото мислене. Отскочих, защото имах предварителна информация за действията, произтичащи зад гърба ми, в областта, неконтролирана от зрението ми.
— Правилно. Предварителна информация! Иначе никакви реакции не биха ви спасили, още повече че нападателят не би ви халосал със стол, а би ви застрелял в гръб
— Искате да ме уверите, че след съответната подготовка ще мога да пред-виж-дам бъдещите събития?!
— Надявам се да ги виж-да-те. И не искам да кажа, че непременно ще можете — самият аз не знам. Ще поработим…
Няколко дни поред един асистент търпеливо ми обясняваше теоретичната страна на експеримента. Намеренията и идеите на доктор Джатила — всичко ми се виждаше невероятно, чудовищно съблазнително и чудовищно непостижимо. Тая работа няма да стане, отсякох още в самото начало.
Рей и петима други инспектори също участвуваха в експеримента, не знаех дали Рей вярва в успешния край, от него можеше да се очаква да докара вода от деветдесет и девет неизкопани кладенци и да докаже, че вечерта е вечер само защото сме свикнали да си казваме добър вечер. И щеше да го направи с най-сериозен тон и с едва прикрито съжаление за вековната заблуда на човечеството.
Тъкмо беше дошло попълнение, новите инспектори ококорени гледаха какво става в отдела и тогава на Рей налетя един от новаците. Казваше се Ярлин, говореше с невероятен акцент, сякаш до завчера бе живял в другия край на Галактиката, имаше навик да повдига дясното си рамо и да го поглежда, като че ли там от време на време кацаше невидима птица, която отлиташе, щом я погледнеше учудено. Оплака се, че не е включен в експеримента, а така му се искало. Ето кога Рей докара водата от неизкопаните кладенци. Смая ме със способността си да превърне нещо смътно в истинска бъркотия. Половината от тази интерпретация да стигнеше до доктор Джатила, сигурно биха настъпили промени в числения състав на Седми специален отдел.
И моят Рей, самоиронизиращ се и иронизиращ без предразсъдъци каквото му паднеше подръка, нахълта в такова ненормално обяснение (адресирано, кой знае защо, към мен, а не към новака), че ми идеше да примигвам на всяка дума и на всяка запетайка: ами че как не съм разбирал, покрай нашето настояще вектор-време съществували цял сноп паралелни вектор-времена, и минали, и бъдещи, ами че задачата на доктор Джатила била съвсем ясна, той искал да отключи онова сенчесто килерче в мозъците ни, където кротко седяла и чакала да я поканят в играта третата сигнална система, не цялата естествено, а само сензорният център на времето, понеже тъкмо с неговите очи можело да се надникне в близкото паралелно време и да се предвидят близките събития, и защо съм клател глава ей тъй, като камила, той говорел, че подобен скок е възможен евентуално за човешкия мозък, а не за камилския и така нататък…
Накрая Ярлин отново повдигна рамо (прогони невидимата птица) и шашнат от тирадата на Рей, попита:
— Как смятате, ще успеем ли?
— Изключено! — отряза Рей.
Но когато останахме насаме, додаде:
— Изключено е да не успеем! Или камилите са на друго мнение?
Великолепен заядлица е моят Рей!
Това — да, обаче не споделях оптимизма му. Дни и седмици минаваха, а ние вкупом нахълтвахме все по-навътре в неразгадаемия лабиринт, имах чувството, че се загубихме в него.
Да оставаш на същата тема, когато нищо не се получава, трябва по-друго здравомислие или по-друга налудничавост, разлика май няма — казвах си, докато всяка сутрин влизах в изследователския център, дългите коридори малко по малко се скъсиха от влаченето ми по тях, безбройните лаборатории и кабинети всъщност се оказаха трийсетина, не повече. Покрай мен се провеждаше невероятно сериозен диалог с тайнственото и неизвестното, за пръв път антропологична алхимия, отпечатване на билет за пътуване, което засега нямаше наименование, виждаха ми се безкрайни часовете на манипулациите, после тичах при Мартина и скитахме до края на деня, до края на вечерта, а имаше още и още места, които биваха предпочитани от юли, от черноморските нощи и от любовта ни, после пак идваше утрото, носещо неспокойствие на доктор Джатила, той ме водеше в трета лаборатория, в осма, в деветнайсета, всеки ден различно, омръзнаха ми белите като древни гръцки стели екрани, на които нищо обнадеждаващо не се появяваше, и отново електроди по главата ми или сензорни шлемове, гвардията от асистенти на доктор Джатила, суетяща се около опитната мишка (около мен), търсеше някакви участъци в мозъка й (в моя), чувах за ретикуларна система, за активиране на психичното поле, за деактивизация на сензориума, чувах за биовълни е висок интензитет, за възбудими зони, за енергийни полета на мозъчните полукълба, чувах да се говори по мой адрес, сякаш ме нямаше в лабораторията, не им ли омръзна, питах се и си представях как те си представят мозъка ми като сграда с много етажи и стаи, как се катерят по стълбищата, объркват се, осветяват с фенерчета разни тъмни кътчета и бог знае какво се надяват да намерят там…