Може би тьчаха мрежи, системи, в които да ловят бъдещите мигове, може би такава система съществуваше в човека, такава прекрасна творба на природата, все още неразгадана, скрита дълбоко в преизподните на подсъзнанието, може би търсеха следи от осъществени в минало време срещи с предстоящото, каквито всякога е имало и има, а ние не ги осъзнаваме?
Искаше ми се да вярвам.
И не вярвах.
2.
Щяхме да ходим в пета лаборатория, обаче доктор Джатила ме помоли да го почакам да провери таблиците и аз седях в кабинета му и го наблюдавах как разглежда дългите рулони, перфокартите, лентите, ту тук, ту там подчертаваше или задраскваше, отново разгръщаше вече прегледаните рулони — правеше го тихо и съсредоточено.
И тогава се случи.
Не, преди това усетих нещо, своето рода предупреждение, че настъпва, че ще се случи, само че това по-късно го осъзнах като предупреждение и знак за начало.
Седях удобно разположен във фотьойла. Не мислех за нищо конкретно. Доктор Джатила почука сърдито с писалката. Какво ли щеше… май се попитах какво ли щеше да прави в следващата минута.
Рязко — сякаш погрешно насложени кадър върху кадър — се получи раздвояване на обстановката.
Трябваше да ме обземе страх, поне трепет, че химерата не е химера. Ала страховете търсят други области, никога не населяват човек, станал по волята на случая перо в крилото на извънредното събитие.
Нямах право и на бурна радост. Бях прецизна регистрираща машина.
Виждах доктор Джатила, седнал до писалището, да прехвърля таблиците и същевременно го виждах как внезапно скача, прави ми знак, че ей сега ще се върне, и излиза от кабинета. Не се забави навън повече от половин минута, отвори с трясък вратата, на прага се застоя с широка бяла перфолента, преметната като хавлиена кърпа през рамото му. После едва ли не със скок се озова при писалището, съпостави данните от донесената таблица с другите таблици, завъртя глава, явно разярен, все пак хладнокръвно събра на купчина рулоните, перфокартите, лентите и с монархическото самовластие на учения си позволи да смачка многомесечния си труд на топка и да я запокити в кошчето за отпадъци. Кошчето се преобърна и сякаш показваше възмущението си, се затъркаля по пода.
Погрешният кадър избледня, изчезна и пак видях (и преди това го виждах) доктор Джатила да прехвърля тихо и съсредоточено таблиците.
Само устните ми помръднаха, обаче не проговорих, звук не издадох.
Следях хронометъра, окачен на отсрещната стена: пет… десет… двайсет… четиридесет и пет секунди…
Доктор Джатила се надигна, направи ми знак да чакам и бързо излезе от кабинета.
Действувах като автомат, изтичах, напъхах таблиците от писалището в чекмеджето и го затворих плътно, после се тръшнах на мястото си във фотьойла — всичко за девет-десет секунди — и се втренчих в хронометъра; ако усетът ми за време не ме лъжеше, след двайсетина секунди докторът трябваше да се върне и…
Вратата с трясък се отвори, с пламнало от гняв лице, с перфолента през рамо, като с преметната хавлиена кърпа, доктор Джатила се хвърли към писалището и на мига се обърна към мен (ето кога се уверих, че мисли невероятно бързо).
— Получи се, Александър. — Интонацията му дори не беше въпросителна. За такива като него и успешните премиери минават без ръкопляскане, не се сети ни да се усмихне, ни да въздъхне с облекчение. — Разказвайте.
— В началото помислих, че ми се привижда — вие хем седяхте и сверявахте таблиците, хем станахте и излязохте, заприлича ми на два различни кадъра, насложени един върху друг. Тогава затворих очи и действителният кадър, на сегашното време, изчезна, продължавах да виждам втория кадър, схванах, че е някакъв бъдещ момент, в съзнанието ми на кръгло екранче се развиваше действието, леко умалено и отдалечено, сякаш гледах с бннокъл, но не през окуляра, а през обектива… Излязохте от кабинета, върнахте се ядосан, смачкахте всичко на книжна топка и я хвърлихте в кошчето…