— Защото трябваше да започваме отначало. Открих грешката и се канех да унищожа таблиците…
— Грешката не е грешка.
Доктор Джатила дръпна чекмеджето — без дори да ме попита къде съм ги натикал, — извади таблиците и ги разпръсна по писалището.
— Грешката не е грешка — повтори.
— Най-важното: всичко протече на вътрешния ми екран за секунда-две, тоест получих почти мълниеносно информацията, но съзнанието ми отчете, че действието се развива по-бавно, с естествено темпо, прецених доста точно времето и когато станахте и тръгнахте да излизате, бях сигурен, че имам на разположение около половин минута да скрия таблиците в чекмеджето и да се върна на мястото си. Ако не съм сгрешил в пресмятанията си, „погледът“ ми в бъдещето се задържа приблизително шейсет и пет секунди.
— Това е само първото ниво. Вярвам, че скоро възможностите ви ще се разширят, ще преминете на второ, на трето ниво и ще обхващате все по-големи отрязъци от бъдещето.
— Имаше нещо предварително, искам да кажа, нещо, което предупреждаваше за началото — усетих леко затопляне на слепоочията, като топъл полъх, същевременно в съзнанието ми се появи бледо кръгче с неоформени, някак размити краища, после екранчето просветля и видях на него или през него сякаш реално развиващо се действие…
— Защо — сякаш? Наистина е реално. Съзнанието ви се е превключило в близък вектор на времето, където действието протича реално, то е относително бъдеще само спрямо момента, осъзнат от нас като сегашно време… А, да, щях да пропусна, несправедлив съм, вие заслужихте моята благодарност, не знам как…
— Аз знам. Моля ви, отсега нататък не ми говорете на вие.
— Добре, Александър, да вървим в пета лаборатория…
Пета лаборатория, двайсет и втора, втора и пак пета, и пак продължавахме ден след ден, всичко беше така, във вярната посока, и макар да преодолявах вече психологическата бариера, послания от бъдещето не идваха, съзнанието ми не откриваше светлото кръгло космодрумче, където те да кацат, редуваха се стотици неуспехи, какво ще направя сега, Александър, питаше доктор Джатила, обаче не, не знаех, не виждах, топлото дихание, приличащо на учестеното дишане на двама души, наведени над слепоочията ми, го нямаше, понякога се усещах обезсърчен — нима в изконната паралелност на времената един-единствен лъч е трепнал, огънал се е едва-едва, колкото да ни даде надежда, че го има, че би могло да се заложи на него, но само с негово съгласие, а после се е отдръпнал и отново е замръзнал паралелно с другите лъчи?
3.
Рано сутринта Рей нахълта в къщи, разкрещя се, че не понасял хора, дето спели до обед, че спането било коварен начин да остареем, без да сме живели, не съм ли съжалявал за живота, който съм щял да получа от една безсънна нощ?
Изхили се на стряскането ми и кротко попита:
— Какво сънува?
Нищо не бях сънувал, лошо спах, разтърках очи, спуснах крака от леглото и в същия миг усетих топлия полъх покрай слепоочията си.
И видях.
— Сънувах — казах с преднамерена бавност и внушение, — че Рей идва в къщи и чупи с лявата си ръка кристалната ми ваза. Имай предвид, че е шедьовър от деветнайсети век, единственият по рода си, предполагам, държа да ми остане жива и здрава…
— Тази ли? — прекъсна ме Рей и посочи вазата, поставена на високия шкаф непосредствено до прозореца
— Не ти ли харесва?
Беше стара ваза от калциев кристал, с потайната симетрия на ръчната изработка, с ритмичния цвят на пенеща се вода, а тясното й гърло — стъпаловидно и произволно извиващо се като прагове на миниатюрна река, способна да напои само едно цвете.
— Напротив, много ми харесва! — Погледна ме сериозно, навярно му се мярна предположението, че в съзнанието ми отново се е задействувал механизмът за виждане в непосредствено близко бъдеше.
Премери на око разстоянието до вазата — три метра — и завъртя глава.
— Ни ще се приближавам, ни ще духам към нея, обещавам ти. Впрочем още ли не си се облякъл?
Преди двайсетина минути от акациевата гора на градския парк излезе един мъж, поколеба се (колебанието, кой знае защо, винаги му напомняше ляво-десните движения на метронома) изведнъж ли да се гмурне в гъмжилото на утринната улица, или бавно и незабелязано да се смеси с минувачите.