Каква невнимателност, можеше да му коства твърде много тая дреболия, и защо не го видя досега — наведе се и с привидно небрежен жест махна от коляното си акациевото листо, което не беше листо, а указател, че е спал в акациевата гора.
Той и не спа, по-скоро лежа в яма от настръхналост, свит в нея целият и с издадени навън сетива, които му крещяха, че ловците го обкръжават, и никакво бягство, само притаеният дъх, дори недишането би го спасило.
Преследваха го отблизо, сигурно съвсем отблизо, със своите механизми и сечива на жестокост, на безкомпромисност, но да става каквото ще, тръсна глава, не за пръв път го гонеха и ако имаше да се случва нещо, то нека се случеше, когато дишаше, поне да диша не можеха да му забранят.
Пое дълбоко дъх, до тротоара, по който минаваха толкова спокойни хора, оставаха десетина крачки, искаше му се вече да е там, още три крачки, не, четири, за да не изглеждат припрени и уплашени — дали имаше вид на уплашен?
Най-сетне беше сред навалицата, всички бързаха, отиваха нанякъде, разбира се, че отиваха, утринните улици се посвещават на отиването, вечерните — на връщането.
Колко безкрайно беше времето до вечерта, никой не би се наел да му гарантира, че ще види свечеряването.
Нарече се страхливец, никога не се бе смятал за същинско действуващо лице.
Вървеше с темпото на другите и внимателно се вглеждаше в хората.
Едър минувач с черен костюм и квадратна челюст го стъписа (едва не изкрещя), но се разминаха. Сред толкова хора се страхувам от чудовищата, укори се.
Знаеше, че трябва да върви по посока на морето, после щеше да пита, смътно си представи как ще набере кураж да попита.
Булевардът се точеше по права линия и далеч напред опираше или продължаваше в морето — оттук така му изглеждаше.
От страничната улица се зададе лимузина, въпреки високата скорост колелата плавно взеха завоя и се долепиха плътно до тротоара.
Него ли посрещаха? Може би тия вътре предварително държаха в шепите си пепелта от тялото му, което щеше да бъде изпепелено след миг?
В лимузината седяха четирима, също с черни костюми, както онзи минувач с квадратната челюст. Лицата им обаче не се виждаха, говореха наведени над нещо или се криеха.
Не повече от секунда се двоуми (да побегне? да призове за помощ?) и веднага изпита въодушевление, понеже реши да върви насреща им. Изведнъж олекналото му тяло се движеше в абсурдна едновременност и по тротоара, и в небитието.
Ако бяха преследвачите му, щяха да го застрелят в упор.
Подуши смъртта там, в колата, с проекция върху гърдите си.
Изключваше да го отвлекат и после… макар че защо ли го изключваше?
Несъзнателно натисна с кутре дланта си и с удовлетворение констатира, че не напипва твърдост под кожата. Значи и те нямаше да открият скритото там.
Когато се изравни с колата, мъжът от предната седалка като че ли го изгледа с любопитство, но не направи друго, освен да отмести с ръка надвисналата над челото си коса.
Тогава усети топлото слънце, усети го, извръщайки лице към него, сякаш в тоя момент се превърна в хлорофилно същество.
Бавно се отдалечи. Колата остана назад. Сега закрачи бързо, по някое време пак трепна от нещо или от нищо, пак предателството на дебнещите подозрения, а в края на краищата какво представляваха те пред онова, което го чакаше?
Нямаше за кога да отлага повече, трябваше да спре избора си на някого и да попита. Разбира се, подходящ човек — жена, още по-добре дете.
Подходящият информатор се случи петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, комуто не допадаха законите за вместимост, който с коляно и с юмруци се мъчеше да натика в препълнената раница, сложена на земята, още някаква дреха.
— Там — кимна момчето, — първата пресечка вдясно и сградата се вижда отдалече… Какво ви става, зле ли ви е?
Мъжът бе забелязал специфичното раздвояване на всичко наоколо, но тутакси разбра заблудата си — отраженията от полюшващия се насреща отворен прозорец създаваха илюзията на заканителното раздвояване. Затвори очи и видя голо поле с галопиращи по него ужаси.
— Не-не, нищо ми няма. Благодаря…
Някои действия протичат толкова бързо, че не успяват да включат разума дори като коректор — последните метри до входа на Седми специален отдел непознатият пробяга, макар да не искаше.
В широкото фоайе нямаше никого, обаче той почувствува нечие присъствие. Отстрани излезе дежурният инспектор и го попита кого търси.
— Вас. Искам да говоря с ръководителя на Седми специален отдел. Казвам се Орасио Айрес, феланец съм…