Съобщението за феланеца завари Шетински у дома, но две минути по-късно колата го носеше с максимална скорост към отдела. Беше включил сирената, нещо необичайно за характера му.
Синусоиден вой на сирена се изкачи до нашия прозорец и Рей възкликна:
— Колата на Шетински! — Подвластен на изключителната си бързина, прелетя трите метра до прозореца (навярно да не изпусне минаващата кола и навярно да счупи вазата ми — ръката му я перна и толкоз).
Коленичили над парчетата, забравихме за Шетински, за лудо препускащата му кола, за всичко; на пода се търкаляше една счупена красота, която и да залепяхме, не би станала отново цяла красота.
Рей приличаше на болно дете с висока температура, току си облизваше устните.
— Отвратително — характеризира случката.
— Може би — отвърнах разсеяно.
— Ей, ти като че ли не оплакваш шедьовъра си!
— Оплаквам го, но се и радвам. Каква утринна изненада съм приготвил за доктор Джатила…
В отдела обаче ни чакаше не по-малка изненада — тъкмо обяснявах на доктор Джатила, че съм на крачка от целта, че той е прав, ще мога да контролирам и по свое желание да постигам транспозиция на съзнанието си в най-близкото паралелно време, и позвъни Шетински, търсеше доктор Джатила.
— А, и вие ли сте там? — Гледайки ни от монитора, старши инспекторът имаше предвид Рей и мен. — Добре, елате и тримата в кабинета ми. Веднага, веднага…
Заварихме при него непознат мъж, сравнително млад, със съвършена глава и изящни, бих казал, артистични маниери, тутакси ме парна съмнението, че… но го отхвърлих като невъзможно.
— Запознайте се — Орасио Айрес.
Усетил напрегнатата усмивка на Шетински, останах на място, стори ми се, и доктор Джатила, и Рей изчакваха.
Непознатият се изправи и протегна ръка, в жеста му нямаше пестеливост.
— Орасио Айрес, жител на Ектополис, столицата на Фелания.
— Наш приятел — додаде припряно и предупреждаващо Шетински.
— …приятел — повтори Рей, интонацията му не носеше ненавист, по-скоро бе сгъстена от гняв, потъмняването — очите, кожата, косата — беше тъй бързо, че приличаше на невероятна подмяна с друго лице, отсъствуващо допреди миг, господи, само да не почне да стреля…
Когато рано сутринта го въведоха в кабинета на Шетински, Орасио Айрес се представи кой е и откъде е и се огледа с присвити разтревожени очи.
— Тук можем ли да говорим само двамата?
— Ние сме двама — някак излишно посочи с ръка празния кабинет Шетински; побърза да настани посетителя си на канапето.
— Само двама! — натърти феланецът
— Смятате, че…
— Не изключвам, може би сме сами, а може би не. Сигурно тук имате сложни системи, които биха сигнализирали за присъствието на неидентифицирана личност, но все пак коя да е охраняваща система може да бъде заобиколена като пън — вие още не си предгтавяте на какво са способни те…
— Намираме се в Седми специален отдел, който, уверявам ви, е застрахован срещу всякакви подслушвания и нежелани посетения.
— Извинете, едва ли е застрахован. Не ги познавате.
Закашля се, хрипове задраха гърлото му, хвана се за гърдите, които изсвистяха от немощния допир на тънките длани, заради неравномерното дишане Орасио Айрес сякаш ту пристъпваше, ту се отдалечаваше, въпреки че не помръдваше от канапето.
— Вие сте болен…
— Осем години съм прекарал в лагерите на Южния континент, това са последствията…
— Ще направим така: веднага ви настаняваме в нашата клиника, необходима ви е почивка и най-вече лечение. Много ни интересува информацията, която носите, но ще поговорим после, след няколко дни.
— Възможно е да не съществува никакво после. Повярвайте ми, старши инспекторе, те са неуморими и безпощадни… Нямам сили, нито глас да ви разкажа, не ме упреквайте, и да се опитам, сигурен съм, че само ще натрупам безформена маса от накъсани на парцали фрази, в най-добрия случай ще се получи предупреждение, ала не и разказ, който би обрисувал лицето и лапите на Фелания, за съжаление такъв хибрид е нашата планета. — Орасио Айрес усети стария ужас да се носи на гъст облак в главата му, паметта услужливо и жестоко възстановяваше картини от Ектополис, потънал в сладникавото дихание на Б-вятъра, от джунглите на Южния континент, където срещу него се изправяха игуанодонтите, после го преследваха ликвидаторите… — Аз съм памфлетист и не очаквам снизхождение. Още преди четвърт век на Фелания беше създадена службата на ликвидаторите, чиято задача е издирването и унищожаването на такива като мен. Наистина, някои памфлетисти успяват да се укрият временно в големите градове или в джунглата, но и на едното, и на другото място рано или късно ги откриват. Не изключвам да ме настигнат и тук, обаче за мен е без значение, щом успях да ви предам информацията.