(Тук следваха осемнайсет минути кадри и текст за съдбата на феланците в периода на акумулирането на енергията.)
… В течение на тези седем години водата в стъклените чаши изглеждала денем златиста и с припукващи искри на повърхността, което можело да се обясни или с безбройните изгорени свещи покрай водата, или с добрата й нощна памет.
Феланците били уведомени, че ракетите ще бъдат изстреляни сутринта на триста шейсет и четвъртата неделя и при тангенциалното ускорение щял да се почувствува съвсем лек трус, както при хлопване на врата от ядосан човек, обаче били излъгани и за деня, и за часа, и за лекия трус.
Гигантски тласък избутал тъмнината на една невинна съботна нощ и повечето спящи и сънуващи за кратко време усетили, че се преместват в друг сън, разпределен на килийки като празна пчелна пита, сияещ вулкан разцепил небесата, гравитационен смерч усуквал и разкъсвал крехката черупка на планетата и същевременно я стискал с гравитационните си челюсти, за да не се разпадне, въздухът — може би измъчен от крещящи йони или от йонизирани крясъци — светел на ивици, в атмосферата ярко личали възходящите и падащите въздушни течения, твърди в тая минута като метал и със също толкова метални насекоми и птици в себе си, хиляди хора били занитени върху светещите пътеки с неподвижни ръце пред лицата си, сякаш четели книги, които трябвало да се четат много отблизо и можели да се четат само при условие, че зениците се търкат о контурите на всяка буква.
Поради температурното напрежение и поради състоянието на суперпарамагнетизъм долу сградите, изгубвайки сцеплението си с повърхността, забравяйки какво са, плували цели-целенички по улиците, размествали местата си, отваряйки нови улици и площади, осъществявайки някаква картография, осъществима навярно единствено в сънищата на града. Правителственият замък с вкоравени знамена пресякъл като флагмански кораб столицата от единия до другия край и с вдигнатия си перпендикулярно покрив наистина приличал на древен платноход, а на палубата му стоял консулът, суетящ се сред купища астрографи, готови да заснемат полета на ракетите.
Минута или минути след ударната вълна вътрешните сили на материята като охлабени пружини взривили стените, мазилката, прозорците, тротоарите, вените, артериите, черепите, от подземните недра прииждал нескончаем тътен и смазвал с могъщото си исо неясните викове…
(Тук във визиодиска бе записана едночасова тишина, прекъсвана от ронене на пръст, ронене, каквото се чува при многохилядни и едновременни погребения.)
… На сутринта задухал силен вятър, нахлул през счупените прозорци и изкъртените врати, бил сякаш вятър колекционер, защото издухвал от обезлюдените къщи само дрехи, обувки, шапки и тези дрехи, обувки, шапки — необлечени от никого — се понесли по улиците, запазвайки формите и навиците на своите собственици, осъществили отново обичайната сутрешна навалица, приличали ту на забързани тълпи, ту на вятър от дрехи, забързан нанякъде да търси нещо.
Пуснал се слух, че мъртвите от тази нощ пуснали слух, че ще се върнат.
По неизвестни причини стромафазовите ракети описали безопасни хиперболи около Нелур и се върнали. Никой обаче не пострадал, ракетите изгорели в горните слоеве на атмосферата като зеленикави, красиви, можело да се каже, празнични огньове. Дори не избухнали. Илюминацията траяла точно единадесет минути и двадесет секунди.
Върнали се и мъртвите, както били казали — консулът наредил всички мъртви от тази нощ да оживеят чрез мраморни скулптури, изваяни в най-естествени живи пози.
В понеделник един скулптор, дялайки голям мраморен блок, внезапно видял, че мраморът започва да става прозрачен. Нещо като кристално стъкло. Доколкото можел да запази спокойствие, той донесъл ведро и го сложил отдолу, защото не се съмнявал, че изтича бялата кръв на мрамора. Напълнил две ведра — толкова била кръвта на тежкия няколко тона блок — и си помислил, че подчиняващото се на длетото и чука няма много кръв. Помислил си още: смисълът на едно съживяване, псевдосъздаването на човека от нечовешки материали е прозрачна лъжа, хората няма да я виждат, а пернатите ще прелитат безпрепятствено през нея и дори няма да забелязват съществуването й.
Статуите на загиналите — въпреки че били поставени по улиците, в дворовете, по стълбищата, в асансьорите, в своите легла и въобще навсякъде — наистина останали невидими за близките си, а птиците ги заобикаляли, предупреждавани от инстинкта си да не се докосват до смъртта.