Доктор Джатила го прекъсна, беше безапелационен и като лекар имаше пълни основания — Айрес едва се крепеше на канапето, би паднал, ако още нещо, стоящо изправено в съзнанието му, не го крепеше, — свърза се с клиниката и нареди да се подготви стая номер две от А сектор.
Паузата, настъпила след излизането на доктор Джатила и Орасио Айрес, се проточи: Шетински се канеше да пусне визиодисковете, но замислен за нещо, се бавеше; сложил ръце на масата, Рей сякаш щеше да барабани по нея, но пръстите му още бяха неподвижни; аз стоях до прозореца и гледах как долу по алеята вървят четиримата.
Стотина метра ги деляха от клиниката, движеха се в каре, отпред доктор Джатила и Айрес, зад тях двамата инспектори, определени за постоянна охрана на феланския ни гост.
Меки вихри покрай слепоочията ми — започна се, знаех, започваше се, и полека-лека в съзнанието ми се очерта кръглият екран; там блесна втори ослепителен кръг, явно експлозия, която в прекомерно бавен каданс накара покрива на сектор А насила сякаш да въздъхне и да се отхлупи, стените се въртяха разнопосочно, докато се свлякоха надолу сред сивкавобял прах, а преди това беше стъкленият дъжд на трошащите се прозорци.
— Старши инспекторе, когато Айрес и нашите влязат, сектор А ще бъде взривен! След около минута! — изстрелях на един дъх.
Пръстите на Рей чукнаха о ръба на масата, Шетински се надигна.
Най-големите разочарования идват, когато оставащото време е равно на нула, а не те разбират и започват да те разпитват откъде, как и защо…
Но никой и не възнамеряваше да ме разпитва.
В ъгъла на кабинета бе монтирана алармената сигнализация на Седми отдел ведно с пристройките — научния център и клиниката. Шетински натисна, по-скоро стовари юмрук върху бутоните и това бе достатъчно в клиниката, в сектор А стените да грейнат в оранжева светлина, да прокънти сигналът за тревога и всичко живо да хукне навън колкото крака му държат…
Минутата течеше с обичайната си нормалност, като че ли беше лично моя, можех да я удължа отпред или да й наставя опашка в задния край.
По блоковете на алармената уредба пробягваха сигнални светлинки — своеобразен превод на онова, което ставаше в сектор А на клиниката.
Рей, долепил чело до стъклото на прозореца, мълчеше.
Отнякъде долетя шум, нямащ нищо общо с чаканото.
Минутата изтече (не можах да се отърва от чувството, че ей сега аз, лично аз ще дам знак за експлозията) и лявото крило на клиниката рухна. Грохотът трябва да е бил силен, но не достигна до нас.
— Ще опитат отново… — извика Рей и изхвръкна от кабинета.
Събитията, предметите, всичко около мен изглеждаше недействително. И Шетински, и той. Взираше се във визиодисковете на бюрото, виждах физическото и умственото му напрежение, изведнъж сякаш захапа с шепа пластинката-шифър и я пъхна в джоба си — повече не погледнах към него, на часа забравих необичайната динамика на движенията му и хукнах след Рей.