Малко преди това, съвсем малко, когато четиримата, доктор Джатила, Орасио Айрес и двамата инспектори, наближиха входа на клиниката, в розовите храсти отстрани се мярна куче.
Кучето тичаше, внезапно се закова на място, съзряло непреодолима бариера; обонянието му, слухът, зрението и отново обонянието получиха объркващи сигнали, неотъждествими с действителността.
Настръхна и изръмжа, към зъбите си избута недоумението, за него — каквото и да беше феноменното — заслужаваше за всеки случай зъби. После отскочи и следвайки някаква линия, въображаема или не, заобиколи безпокоящата го област и се шмугна в храстите.
Спрял за миг, Орасио Айрес проследи кучето, махна неопределено с ръка и продължи редом с доктор Джатила. Едва влезли във входа на клиниката, ги пресрещна смесената вълна от цвета и звука на обявената тревога и от тичащите навън хора, взривът последва трийсет секунди по-късно.
Инспекторите, помагащи на Орасио Айрес да се отдалечи на безопасно разстояние, още го поддържаха отстрани, почти го носеха, когато той забеляза специфичното раздвояване, конгрегатът, значи за него, настигнали го бяха — грубо отблъсна инспекторите и се хвърли назад. Побягна, криволичейки, приличаше, че се пазеше от падащите парчета.
— Не се приближавайте — извика.
Видях го да се обляга на третата арка от началото на алеята, да се мята наляво-надясно, пак извика никой да не се приближава към него и изчезна…
… Край лявата колона на арката не намерихме много, ала бе толкова достатъчно — няколко петна кръв по плочника, все още неизсъхнали, все още голи и топли; не след дълго прахът щеше да ги облече, а плочникът — да ги изстуди.
6.
Старши инспекторът Шетински с потръпване откъсна поглед от кървавите петна по плочника, именно тъй изгради с жеста си пълна непоносимост към кръвта само заради това, че бе говорил цяла сутрин със същия този човек, че несъзнателно го бе приел за приятел — нима са редки случаите, когато завинаги близък ни става някой, минал на пръсти през ивица млада трева, и примерите са безбройно повече, стига да присъединим съучастието си към каквато и да било болка.
Лицето ми гореше от бяс. Рей постепенно потъмняваше, ръцете му висяха с вкоравени пръсти, сякаш след едночасова непрекъсната стрелба.
— Старши инспекторе — приближи се един от охраната на отдела с биоиндикатор в ръце, — хванахме следите им, водят през парка към гората, навярно са се насочили към автострадата. Да продължим ли след тях?
Шетински премълча, на негово място и аз бих премълчал. Какво като бяха хванали следата, зад храстите, зад гората или по-нататък, зад хълма, нали щяха да се озоват пред яма от нищо и да чуят само пулса на безсилието си, но следи нямаше да има, така изчезва точката, съвпаднала с точка, феланците може би щяха да са отлетели с чакащия ги там космоскаф или да се спотайват в сянката на проклетия си конгрегат.
Все още стояхме под аркадата от бели шуплести камъни, сглобявахме, разглобявахме случилото се, за да открием причините за днешните си неуспехи, когато върху главите ни се стовари и най-необяснимото.
Моята преценка беше: произшествие без еквивалент, понеже досега се смяташе за немислимо да проникнеш неидентифициран в Седми отдел — сензорите в дългото цилиндрично фоайе „опипваха“ влизащия, сравняваха характеристиките му със заложените в паметта си и при неопознаване шлюзовите врати (и за навън, и за навътре) се спускаха, фоайето се превръщаше в задънена стоманена бъчва, алармената инсталация вдигаше на крак охраната…
А току след експлозията в клиниката шлюзовите врати само трепнали, сякаш примигнали от изненада, алармената инсталация писукнала и на часа млъкнала, сякаш засрамена от грешката си (грешка невероятна, контролните сензори бяха дублирани), в действителност дежурните инспектори и с просто око виждали, че фоайето е празно като декоративна раковина, и в същото време от компютрите за вътрешна охрана постъпила нелепата информация, че преди две минути е регистиран човек не от състава на отдела, което съвсем объркало дежурните — призрак ли, що ли, по какви непредвидени причини информацията идвала със закъснение и как онзи бил вече вътре, след като не е минавал през фоайето… отгоре на всичко на мониторите се появила схемата на движението на призрака — преди две минути се качил с асансьора до седмия етаж, свил по коридора вдясно и право в кабинета на Шетински, сякаш шифърът за отварянето на вратата (индивидуалната характеристика на електростатичното поле на дланите на старши инспектора) бил най-обикновен ключ и стърчал забравен в ключалката… и последното: влезлият не излязъл, обаче контролните сензори показвали, че в кабинета няма никого…