— На машинарийките — посъветва ме Рей. — Хайде…
Подновихме преследването, предварително обречено на неуспех, и след час намерихме синята кола изоставена, с отворени врати, а близо край автострадата в тревата личаха кръглите следи от пневматичните опори на космоскаф.
Предвиждахме го, непредвидима бе само глупостта, която се наканих да извърша — тръгнах към празната кола и за какво, да ме пита човек, мигар очаквах да открия отпечатъците от телата на анаболистите като празни хралупи във въздуха или се надявах техните думи, жестове и мимики да плуват видими в купето?
— Накъде? Фиу! — присмехулно подсвирна Рей. — Нагоре или надолу?
Спрях; и когато той дистанционно включи двигателите на чуждата кола, се уверих, за кой ли път, че единствено кохезионната мина така чудовищно сплесква материята, като мигновено умножава и степенува привличането между всички нейни молекули — сякаш два исполински пестника плеснаха и колата вече бе метално фолио, прозрачна и ронеща се плоскост.
Стори ми се, че Шетински прие доклада ни за провала на преследването без особена реакция, като че ли друго не бе и очаквал, напрежението в отдела растеше, вземаха се допълнителни предохранителни мерки, три дни не се прибирах в къщи, в петък вечерта най-сетне се срещнахме с Мартина, среща, която тя посвети на непрекъснатото заклинание: пази се, Александър, страхувам се за теб. внимавай… Ето как едно чакано преживяване, една страничка от любовта може да се задраска на кръст и да не намери по-сетне и най-малко кътче в спомените.
Нищо не запомних от оная нощ, може би Мартининият страх помнеше, но едва ли.
А в събота получихме злокобна информация от Четвърти специален отдел. Вкратце, в непосредствена близост до сградата на отдела открили Орасио Айрес, лежал упоен или в безсъзнание, инспекторът, който се опитал да стигне до него, попаднал на кохезионна мина и загинал. Докато разминирвали мястото, Орасио Айрес изчезнал. Наоколо не открили нищо подозрително, въпреки усилените дирения.
В неделя при аналогични обстоятелства открили Орасио Айрес, кажи-речи, пред входа на Втори отдел. Съобщението гласеше, че този път колегите действували по-внимателно, разминирването отнело доста време, но когато били на двайсетина крачки от вързания памфлетист, той отново се загубил от погледа им.
— На феланците толкова им липсва чувство за разнообразие, че непременно ще обиколят и дванайсетте отдела, и с един и същи похват ще демонстрират неуязвимостта си — предсказа Рей и не позна.
В понеделник съседите от Шести специален отдел ни привикаха на помощ — група геолози, работещи в Южните Карпати, случайно се натъкнали на космоскаф, кацнал на съвсем неподходящо за кацане място, от космоскафа открили стрелба по тях, за щастие геолозите се отървали само с уплаха.
Тези обяснения получихме на местопроизшествието лично от старши инспектора Норман Симонеску, ръководител на Шести отдел, след като дълго ни разпитва за старши инспектора Шетински (отдавнашни приятели били) и явно недоумяваше защо са изпратили нас — Рей и мен, двама недоучени младоци в неговите очи — за толкова отговорна операция.
Но това си беше негово мнение, мнение на Норман Симонеску, учуден от всичко в света човек, което се дължеше на веждите му, повдигнати в идеално учудени дъги, а ние с Рей потривахме ръце: космоскафът стърчеше оттатък скалите, повреден, килнат на ребро от принудителното кацане, феланците държаха открит канал за свързка и като некадърни ученици обясняваха какво точно е повредено, и като неокачествими наглеци настояваха за техническа помощ, щели да допуснат в космоскафа един-единствен специалист по кибернетика, без оръжие, такова беше условието, след ремонта обещаваха да пуснат на свобода заедно с кибернетика и Орасио Айрес.
Сега ставаше дума кой да отиде при тях и да изиграе ролята на кибернетик — Рей или аз. Или Ярлин. Пристигна преди няколко часа, беше придумал Шетински (негова тайна как) да го включи в нашата група.
— В групата си! — посрещна го Рей и поел ролята на шеф, му нареди да не излиза от нашия космоскаф и да го охранява. На мен даде допълнителни обяснения: — Забеляза ли какъв е? Сутрин вместо чай сигурно пие сок от бяла магнолия, от това погледът му е изпълнен с бяла наивност и вечна младост. Да не го тикаме под изстрелите, при феланците, естествено, ще отида аз, имам предимство!
— Нямаш. Сега-засега само аз владея транспозицията в близко паралелно време, което може да бъде от полза за операцията.
— А аз владея транспозицията на ненавистта.
— Което без съмнение няма да е от полза за операцията!