— Ти ще кажеш!
Рей умееше да защитава позициите си, готов бе за скандал, обаче по отношение на мен изрече думите си някак в два различни ритъма — единият, доказващ грубо, с крясъци и гняв, другият — съвсем приятелски: абе не разбираш ли, че аз по-добре от теб ще свърша всичко? Всъщност и двамата не бяхме специалисти, слушайки скандала ни, кибернетиците на Шести отдел сигурно скърцаха със зъби, както всички кибернетици в Галактиката, и те смятаха науката си за света обител, в която не допускаха грешни и невежи души, дори не биха ни разрешила да носим царствените им регалии, имах предвид инструментите, ала в случая въпросът стоеше иначе. Трябваше просто да се смени повреденият втори модул на компютърния блок в управлението на космоскафа, манипулация, равна по сложност на подмяната на счупена тухла в зид със здрава, и редом с това да се обезвредят феланците.
Така че кибернетиците ни дадоха предимство, после Рей ми даде предимство, тоест аз си го присвоих и тръгнах към космоскафа с новия модул под мишница и без оръжие, каквато бе уговорката.
Избрах най-пряката пътека, но скоро се наложи да я напусна, по апарата за свръзка феланците започнаха да ми диктуват свой маршрут — кохезнонните мини бяха наръсени нагъсто, те знаеха тесния проход и ми го посочваха: надясно, наляво, заобиколи.
Криволичех покрай тези крадливи гнезда, които само дебнеха погрешната ми стъпка, за да откраднат и мен, и всяка моя жива клетка, да ме превърнат в плоска проекция, прозирна и ронеща се дълго след като съзнанието ми престанеше да съществува.
Пази се, Александър, страхувам се за теб, внимавай — сякаш чувах Мартина от онази нощ, а бе сутрин, 11 часът, май огладнявах, и до космоскафа оставаха още над стотина метра и над стотина смърти, без да броя какво ме очакваше там, вътре, при анаболистите, Иди, че се пази… Изкомандваха ми „вляво“ и ей тъй, напук, реших да поема вдясно.
2.
Старши инспекторът Филип Шетински познаваше доста учени, беше ги наблюдавал и в моменти на вълшебно хрумване, и затиснати под най-долния капак на неуспеха, и пред преградна стена, и в мартенските игри на младия талант, и в пожизненото влачене на една посредствена дабра, но само доктор Джатила го зашеметяваше с лекотата, с която се отправяше към безбрежното. Приемаше го за човек с повреден усет за неприкосновени и свещени сфери в науката, може би затова по-уютни минути с никого не бе изживявал и с никого не бе се карал повече.
— Аз също — призна веднъж доктор Джатила, — алогично е, но след спор и кавга с теб се чувствувам ободрен… Струва ми се, че ме смяташ за опасен ересиарх, погазващ каноните в науката просто от любов към ересите, а?
— Де да беше само това!
— Е, да, би било трагично, ако е само това!
В напрегнатата последна година особено силно се прояви склонността на доктор Джатила да се задълбочава в незнайното, без да се заслепява от тъмните фарове, които го гледаха от тъмното — още в студентските си години сглоби тая метафора за неизследваните области и до ден-днешен си я повтаряше от време на време ведно с другите спомени от младостта.
Със стъпването си в Седми специален отдел и от първите часове на организирането на научния център той отново се захвана с проекта „Ерихонска роза“, съзнавайки, че с годините склонността му да се задълбочава в невъзможното се усилва.
Шетински изпита желание да му каже:
— Успееш ли, и боговете няма да ти простят! — И не му го каза.
Друг път поиска да го попита:
— Едуард, защо ми се струва, че всъщност не ти се ще да осъществиш проекта „Ерихонска роза“, защо ми се струва, че в този случай приличаш на ловците, умеещи да стрелят точно, но предварително знаещи неспособността си да унищожат всичката красота под клонатите рога, и от това изпитваш истинско щастие, така ли е? — И не го попита.
Ала една сутрин след дълги разправии изтърси:
— Реализираш ли идеята си, ще сториш най-лошото — ще лишиш човека от вярата му във вечната любов, тъй като…
— Грешиш! — избухна доктор Джатила. — Вечността е привилегия на материята, на Вселената, на Времето. Моята цел е къде-къде по-скромна.
Тазсутрешната разправия и неясният за страничния наблюдател анализ на проекта „Ерихонска роза“ беше изключение, те сутрин почти не се виждаха, затънали в проблемите си, само късно нощем успяваха да отделят час, час и половина свободен, относително свободен, защото тутакси се усещаха като емигранти в неангажирания отрязък време и бързаха отново да се върнат в разговорите за специалните задачи на отдела.
За шлемовете, предпазващи от въздействието на феланската преднощ, по дяволите тая шапка — казваше доктор Джатила, — всеки може да я смъкне от главата на инспектора и да го остави безпомощен, и след месец предложи „течен екран“, който се впръскваше в епидермиса на кожата на главата.