Шетински усети как в мозъка му две имена също се сгърчиха, смачкаха, сгъстиха в два тревожни съсирека: Александър… Рей?
3.
Крачката, която се канех да направя, беше може би желаната крачка и от кохезионната мина, може би тя по своему умееше да разсъждава за предназначението и целесъобразността си и ме чакаше с нетърпение.
Мината сигурно бе пъхната под ръбатия отломък от плутонична скала. Заразглеждах го. В периода между полудетството и полуюношеството веднъж почти ми заповядаха да се заема с биологията, перспективна наука била, и необходима, и тогава напук се обърнах към геологията, ей тъй, от непоносимост да ме съветват. Затова сега толкова добре прецених еднокристалинната структура на отломъка, спомних си и за метасоматизма, сиреч за заместването на обем с обем, и пресметнах, че ако направя крачката вдясно, кохезионната мина ще замести живия ми обем с обема на моята мигновена смърт.
— Вляво — повториха командата; явно онези от космоскафа ме наблюдаваха и бяха озадачени от спирането ми.
Но вече знаех. Посланието от близкото паралелно време не ми изглеждаше анонимно, сам го привиках, волево, на кръглото екранче в съзнанието си видях себе си: Александър срита небрежно ръбатия камък и продължи напред по права линия към космоскафа. Значи феланците въобще не бяха минирали местността наоколо.
— Вляво, вдясно — не е ли все едно — отвърнах по апарата за свръзка (така разкрих и на нашите лъжата на феланците) и поех бързо по права линия. Представях си колко бяха вбесени, че ги разобличих…
Не бяха вбесени, високоразвитите фелански конгрегации винаги действуваха с двойна и тройна осигуровка — при смъкване на едната маска тутакси навличаха друга, времето, докато кибернетикът се приближаваше, двамата феланци използуваха за свръзка с осигуряващия ги космоскаф, сигналите се излъчваха по канал, неуловим от земните приемници (магнитна комуникация чрез магнитните силови линии на планетата или нещо по-сложно?), и се проведе бърз диалог.
— Откриха, че местността не е минирана.
— Едва ли ще ви атакуват веднага, приемете кибернетика, накарайте го да монтира модула, постарайте се на всяка цена да спасите космоскафа.
— Кибернетикът е инспектор от техните специални служби и модулът сигурно е някаква уловка.
— Тогава ликвидирайте кибернетика и го изхвърлете навън. Ние сме на половин час от вас, ще изпратим помощ…
Но аз откъде можех да зная, че преминавайки последните сто метра, преминах трептящата полоса, по която се предаваше поръчката за убийството ми, и че магнитните линии на моята планета са съгласни аз да умра.
Безпрепятствено влязох в космоскафа, но още в свързващия бокс ме спряха, да съм оставел модула на пода, гласеше заповедта, и горе ръцете! — така установиха, че не съм въоръжен с гравитари, съвсем недостатъчно за щателен обиск, и ме накараха да съблека дрехите си. Едва тогава в бокса влезе Палбито (после научих, че този е Палбито, а другият — Марел).
— Облечи ето тия — хвърли ми вързоп дрехи.
Когато навличам чужди дрехи, ми става студено, защото заедно с тях навличам нечия чужда биография, действия, думи, към които съм абсолютно алергичен, това е неблагодарна и трънлива тема, която веднъж се опитах да си обясня и в резултат се скарах със самия си; вече облечен, тъкмо потръпнах зиморничаво и влезе другият, Марел, долови тръпката ми и се усмихна с професионално сннзхождение: не бой се, значи.
Феланците — вече го казах — са хубав народ, тези двамата не правеха изключение, особено Палбито, лицето му с безспорно правилни и ясни черти бе като първият отпечатък, снет от съвсем нова още литографска плоча, и все пак съждението ми прехвръкна мимоходом, защото те бяха нещо друго — създания на нощния Ектополис или на мъртвите реки на феланските конгрегации, или обикновени ликвидатори, получаващи възнаграждение за всяка свалена глава.
Бяха анаболисти. Всичко говореше, че са анаболисти: ръстът, подчертаната атлетическа мускулатура, готова да разпори по шевовете костюмите, заблуждаващата окото забавеност на незначителните движения (всъщност очите ми не улавяха мигновеността на завършеното движение) и най-вече неподвижните им безизразни лица, имах чувството, че тази безизразност ще се хлъзне ей сега надолу, ще тупне на пода и ще видя нови лица, толкова същите и едновременно до неузнаваемост други.
Въведоха ме в отсека за управление на космоскафа, наредиха ми да седна и се заеха с отстраняването на повредата. Би било по силите им, тъй като модулът трябваше просто да се вкара на мястото на стария и да се пъхнат правилно осемнайсетте извода в осемнайсетте джака. Лесна работа, при условие че изводите бяха поне номерирани, но всички свръзки на донесения от мен модул бяха едноцветни и необозначени. Тази абракадабра я подготвиха кибернетиците на Шести отдел, вярната комбинация знаех само аз и рано или късно феланците щяха да ме помолят за помощ.