— Защо кабелите са жълти, а не разноцветни според цвета на джаковете? — Марел си даде сметка за злостния тон и се поправи. — Човек се обърква.
Отговорих, че на Земята така правим модулите, а кибернетиците си знаят работата по-нататък, неубедително твърдение, разбира се, но не ме упрекнаха в лъжа; Палбито продължи да кръстосва кабелите, сякаш се канеше да плете корабно въже, Марел стоеше отстрани с пистолет в ръка и дулото, насочено към мен, безпогрешно следящо и най-малкото отклонение на тялото ми, убиваше многократните ми опити да подхвана разговор. И ако желаех разговора, то не беше от любопитство да науча добре ли им се е удавала в детството таблицата за умножение (в такъв случай биха изчислили колко са комбинациите, докато стигнат до правилната подредба на кабелите); исках сред думите да уловя думата знак, думата потвърждение, че Орасио Айрес е жив, чака ни, затворен в някой съседен отсек, или…
Само преди час, когато по канала за свръзка настояхме да ни покажат пленника си, те някак прекалено бързо се съгласиха и видяхме Орасио Айрес на легло, старателно превързан, в безсъзнание наистина, но жив.
Но какво пречеше да ни показват и заснет преди два дни филм?
— Мога ли да попитам…
— Не!
Повдигнах рамо, а не биваше. Светкавична реакция, Марел и Палбито сякаш отлетяха на по пет метра встрани, приклекнали пуми, сякаш винаги са били там, и пистолетите им — право в мен, всичко стана дотам бързо, че може би вече бяха и стреляли, само дето аз не бях усетил още.
При такава нечовешка бързина очевидно задачата ми се затрудняваше, щяха ла ме изпреварят, да ми по пречат, преди…
Мое беше предложението да скрием ампулата с упойващия газ в дрехите, Рей предложи не по-малко досаден шаблон — в тока на обувката.
— Не си правете илюзии, момчета — предупреди старши инспекторът Симонеску, — ще ви съблекат голи-голенички, ампулата ще монтираме в модула, той поне ще ви бъде подръка.
Непредсказуеми бяха бъдещите събития, но както и да се развиеха, трябваше да построя малкия квадрат с ъгли — аз, двамата анаболисти и ампулата, която, изхвърляйки упойващия газ, справедливо и мълниеносно поделяйки го помежду ни, би парализирала времето и пистолетите на анаболистите; щяхме да лежим неподвижни пет минути, напълно достатъчни Рей с другите инспектори да влезе а космоскафа. Помни, точно в 12,10 тръгваме, беше натъртил Рей, а 12 вече минаваше, Палбито все още усукваше кабелите и ругаеше, Марел не спускаше пистолета от мен, обаче аз не помръдвах, погледът ми блуждаеше безучастно из отсека, плъзгаше се по пода и по тавана, където също тичаха стрелките на хронометъра, всички стрелки на света, режеха въздуха тук на отчетливи секунди.
12,05.
Не биваше сам да предлагам услугите си — по-сигурен начин да скоча и с двата крака в подозрението им нямаше.
12,10.
Рей с групата вече тичаше, след минута щяха да нахълтат в космоскафа, без да знаят колко по-други са мерките за бързина у анаболистите. Проклятие, Рей — самонадеяният глупак, — естествено, щеше да нахълта пръв и пръв щяха да го покосят…
Кой беше ми казал, че упоритостта се скършва най-вече от неочаквана носталгия? Надявах се, че поне в една от няколкото личности, разклонили се от първоначалната личност на анаболиста, не е изскубната тази всевечна нишка. Промълвих питащо:
— Нощите на Фелания по-светли ли са от нашите?
Кратко мълчание и Палбито изпухтя:
— Писна ми от тия кабели!
— Върви ги оправи, инспекторе — нареди Марел и се отдръпна, отстъпи още назад, това вече не беше желаният от мен квадрат, а опасен триъгълник, до Марел упойващият газ щеше да стигне със закъснение, доста след като стреляше в парализираното ми тяло.
Залових се да монтирам модула.
Чувах или не чувах шум от тичащи стъпки, разбира се, че не, космоскафът не е картонена кутия, през която шумовете влизат безпрепятствено, тези стъпки тичаха във въображението ми, затова бяха тъй ясни и близки. Провалих операцията и ми оставаше само едно, толкова вероятно, че ми изглеждаше вече като свършено и отминало.
Рей — човекът, който намираше смешното и комичното във всеки свой джоб и не му стигаше, триеше сълзите си, след като се бе заливал в смях, и се оглеждаше какво още ще го разсмее — веднъж със зъби захапа сериозността на една тема и ми показа, че в нея никога преди не е виждал и никога занапред няма да види смешното. Приматът, каза тогава, чака смъртта различно; ужасено, борейки се отчаяно, философски, примирено, несъзнавайки, объркано, с надежда, треперейки, с облекчение, непризнавайки я, яростно, проклинайки, мълчаливо, с отвращение, крещейки и така нататък, а единственото му задължение в такъв момент е да пришпори живата си мисъл в посока, обратна на неподвижните мисли на смъртта — само в това е шансът му да се размине с нея.