В тоя момент се събудих — по-точно се сгромолясах от седмото небе — и изохках, за размътения ми поглед лицето на Януш се поклащаше някъде високо над мен.
— Добре ли си? — Говореше как непрекъснато ме следял, в началото пулсът ми се ускорил, после температурата спаднала на трийсет и пет градуса, дишането олекнало като на замръзнал, тогава включил екранната защита, всичко траяло около минута. — Александър, добре ли си?
Бавно осъзнавах, че преживяванията ми са непреводими, очите ми се въртяха в кръг, търсейки отново опора в този свят — всичко траяло около минута, а за мен това бяха дни и седмици, дори часовете приличаха на втасващи топки тесто.
— Преднощта е някакъв съноподобен дисоциативен транс или направо лудница, строяща се и обзавеждаща се в мозъците на феланците, за да…
Надигнах се с нежелание (щеше ми се да остана там, в чаровните видения), но се насилих да кажа:
— Добре се чувствувам, само ми напомни какво трябваше да правим.
Главата ми продължаваше да бучи.
Без да разбера кога, тръгнахме да търсим Велислав покрай реката, в джунглата, под сякаш горящия фелански спътник (по-голям и по-светъл от нашата луна), вървихме предпазливо и не чак толкова, защото имахме биоиндикатори, чувствителни като хрътки прибори, регистриращи присъствието на живи същества в радиус от петстотин метра; вършеха работа и на следотърсачи и с мелодично писукане ни подсещаха, щом се отклонявахме от следите на Велислав.
Хаосът в мислите ми се уталожваше бавно, непонятното въздействие на преднощта продължаваше да държи сетивата ми в някаква безотговорна схема — усещах се като случаен посетител в тази невзрачна действителност.
Тревожните сигнали обаче ме извадиха от унесеността, на няколко пъти спирахме и затаявахме дъх, предупредени от биоиндикаторите, че наближаваме голяма биомаса, не човек, не група хора, а десеттонни купчини, по всяка вероятност фелански игуанодонти, сврени в леговищата си да сънуват огромни колкото себе си сънища. Заобикаляхме ги предпазливо, повечето от тях не бяха тревопасни, смътна беше информацията — уж само денем ловували влечугите, но как ли щяха да реагират, ако ги сриташ нощем; и друго, не по-маловажно, нямаше да е в наша полза да откриваме стрелба.
Сега тихият сигнал на биоиндикатора прозвуча в ушите ми като удар на чинели: тук към следите на Велислав се прибавяха следите на много хора, явно тук е бил издебнат, нападнат, пленен — дано да е само пленен.
Когато излязохме от джунглата, нагазихме в сухи треви, шумоленето им ни съпътствуваше до широко плато, където тревите отстъпиха място на тлеещи от силната лунна светлина шубраци. Ниска, ала невероятно дълга сграда, построена в полукръг, следваше извивката на платото, заради белите лишеи покривът изглеждаше като на бели дупки, прозорците — без стъкла — тъмнееха, нямаше никакъв признак на живот, неизбежното впечатление на запустялост се усещаше, но се усещаше и блудкавата миризма на спотаена опасност. И се доказа: в северния край на сградата замъждука светлина.
— Следвай ме — прошепна Януш.
Внимателно се приближихме, после запълзяхме през храстите.
Нищо по-бодливо и по-кораво не съм срещал, приличаха на средиземноморската макия, но на тукашните храсти жестокостта беше степенувана. Пълзяхме като през зелени бръснарски ножчета.
Придвижвахме се съвсем бавно — хлъзгане по тишината, дори покрай нея, защото вече бяхме близо и виждахме. Виждахме добре цялото помещение, на стената висеше силен електрически фенер, около дългата маса седяха осем мъже с неподвижността на замислени мъдреци или безизразността на лицата им бе толкова неповторима.