В слушалката тихо отекна обидата на Мартина. Попита ме с какво се занимавам, че съм тъй разсеян. Въобще не съм я слушал. Дочуване, Александър, и ми затвори.
— Ама ти въобще не ме слушаш, Александър! — възкликна Рои
Е, много ми дойде
— Ти сляп ли си?! Не видя ли, че през цялото време си държах ушите ей тъй разперени към теб!
— И какво разбра?
— Че един инспектор от Седми специален отдел се преквалифицира в композитор, диригент и акордьор.
— Правилно! Само че преквалифициращите се инспектори са двама. Доктор Джатила ме попита дали познавам някой индивид с незапълнена черепна кутия, пригодна да резонира най-добре на музикалната партитура на моя мозък, и аз го насочих към теб. Той дълго се колеба, но аз го убедих: Александър за друго и да не го бива, за камертон става. После ще ми благодариш, хайде, в научния център те очакват с нетърпение, следвай ме…
Така започна онзи период, в който трябваше да приемем неприемливото, да постигнем нещо, чийто смисъл беше: разстоянието не съществува и освен това…
— И освен това — оплакваше се Рей — не издържам на толкова музика, ще ослепея, слушам я сякаш с очи, сякаш някой пръска разноцветни облаци пред лицето ми и пулверизаторът му е винаги подръка, щом настъпи и най-малко изменение в темпото, мелодията или хармонията. Кой знае защо, ниските регистри зрително ги възприемам като полунощна веранда, на която спи котка, а отнякъде се процежда ивичка светлина…
Рей излезе прав, до втръсване слушахме музика, сутрин и вечер една и съща музика ни звучеше различно, което означаваше, че звуците се променят от светлината и тъмнината — освен ако промяната не беше в самия мен; макар че симфонията и мадригалът примерно представляваха дяволски други области спрямо тези пасажи от тонове, стрелкащи се като пасажи риба, наелектризирани, жадни за живот, понякога объркани и наслагващи се тонове, неизпълними с човешка ръка арпеджи от абстрактни музикални картини или от музикални скулптури, или от музикални мозайки, или от музикални гоблени, или от музикални литографии, или от музикални фризове и плиити, а в действителност бяха звуков прочит на тайния нотопис на невроните на човешкия мозък, защото звучаха в неповторима хармония и в пълно съгласие с представата ми за музикалния звукоред на мислещото съзнание. Значи аз слушах, тъй да се каже, музикалната партитура на мозъка на Рей, той слушаше моята — часове и дни наред, после (асистентите на доктор Джатила коментираха) чрез спомагателни електрически разряди се достигна до неравномерна йонизация в перикарионите на мултиполарните неврони, достигна се неравновесно състояние на мозъчните вълни „алфа“ и „омега“ и тогава се получи.
В сряда в пета лаборатория, без да ми пречи ежедневният шум и говорът наоколо, неочаквано ясно чух гласа на Рей:
„Ела в девета лаборатория.“
Скоро и аз успях, беше достатъчно в съзнанието ми да прозвучи до диез от първата октава, 277 херца (началният тон на акустичната характеристика на Рей), и тутакси влизах в резонанс с неговите „алфа“ мозъчни вълни.
Ала наистина ли разстоянията не съществуваха и комуникационният „конец“ не се късаше от бетонни, метални, екранни и тям подобни прегради, не се разсукваше от магнитни и високочестотни електронни полета, не замръзваше в космическото пространство?
Експериментът се проведе след няколко дни. Рей влезе във връзка с мен.
„Александър, кажи три думи или ги нямаш?“
Моите три думи не приличаха да са извадени от ничия бижутерийна колекция.
„Чуваш ли ме, Рей?“
„Не, глух съм, умнико“ — последва отговорът.
Потвърждаваше се, че сме независими от разстоянията, защото аз бях в Седми отдел, в екранирана зала, а Рей и доктор Джатила бродеха с космоскаф някъде около Земята, не знаех точно къде.
5.
Никога не постигнахме по-дълга фраза, нито диалог, връзката беше нестабилна, думите започваха да губят контурите си, превръщаха се в аморфни петна и край на акустичното ни съзвучие; повторното „настройване на вълна“ изискваше неимоверно натоварване на психиката и едва след много часове се осъществяваше отново. Но дори тъй, несъвършено на пръв поглед, придобихме средство за контакт в каквато и ситуация да попаднехме тук, на Земята, или там, на Фелания — пленени, изолирани, без апарати за свръзка, — щяхме да си съобщаваме най-важното на мига, независимо от разстоянията, и никакъв екран не би могъл да ни попречи, да изкриви, да подмени, да Фалшифицира информацията. Толкова малко и все пак толкова достатъчно (както перушинката, падаща отгоре, разкодира истината за прелетялата птица), половин дума ни стигаше да възстановим целия контекст, което щеше да е равно утре, в критичния момент, на съдба.