— Ограбих касата на една от бандитските им конгрегации. В нашия отдел са на мнение, че парите ще послужат на колегите, които ще отидат на Фелания. Иначе ще умрат от глад и ще се наложи да спят в джунглата при игуанодонтите. Никак не е приятно, аз спах…
Вторият сигнал за скорошното заминаване беше неочакваният подарък (идея на доктор Джатила или на старши инспектора Шетински?), който получих: акустичната характеристика на мозъчните вълни на Мартина, така, макар и едностранно, щях да имам постоянна връзка с нея.
В последните дни преди старта се срещахме често с Мартина, стараех се да бъдем повече време заедно, приказвахме за какво ли не, на два-три пъти се сдърпахме за някакви дреболии, кавгите са като листа, листата са зелени, а че някои са и горчиви, се разбира само ако ги сложиш в уста — нашите кавги с Мартина не бяха горчиви, види се, любовта ни бе навлязла в сладостната си зрялост; ходехме на плаж, но неразривната идилия на брега и морето ни дразнеше, ходехме и другаде, но си давахме сметка, че навсякъде не ще успеем да отидем, тогава се сърдехме, шегите излизаха напрегнати, понякога Мартина се умълчаваше и подозирах, че изпитва носталгия по онова свое собствено време, когато още не ме е познавала, понякога се взираше в мен, настръхналите й мигли бяха като бодли, нещо отиваше на зле, без да сме виновни ние, и ме обхващаше стократна ярост срещу онова, което отново щеше да ни раздели.
В петък в отдела имаше подобие на празненство — беше открит принципът на действие на конгрегатите, сложни и мръсни машинки, лапащи колосална енергия, от 108 до 1012 ерга в минута, за да прехвърлят хора и предмети в близко минало време; това вече обясняваше невидимостта на отвличанията и понеже предложената по-рано хипотеза на доктор Джатила се оказа вярна, старши инспекторът Шетински подаде глава през прозореца и се провикна към ниските облаци: небеса, той пак излезе прав!
В неделя заминахме; космическите полети вииаги са били пренебрегвани от мен като удоволствие или нещо подобно, тревожните мисли рядко — да не кажа никога — се подреждат с благозвучието на сонет, а по време на полет съвсем се отдалечавах от поезията, но този път беше друго, след седмина, някъде по средата на полета, загледал се през илюминатора, не различавах нищо нито навън, нито в себе си, защото бях безкрайно инертен в тоя ден, после, проснат на леглото в каютата, немислещ, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз, изведнъж усетих как цялото ми съзнание става подвластно на един скъп тон — си бемол от втората октава, — началния тон за свръзка с Мартина, и изпратих тонограма:
„Мартина, Мартина, Мартина…“
Толкова, отговор не чаках, можех вече да заспя, да се шляя из кораба, да се сдърпам с Рей (да получа някой от неговите „сандвичи“, тоест десетина заядливи въпроса, натрупани един подир друг, като намазани на филия, и очакващи незабавни и не по-малко заядливи отговори), да се върна отново в състояниято си на немислеш, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз.
Тогава ме настигна гласът й, звучеше като необикновена среща с Мартина тук, в Космоса, от изненада ми потрябваха сто секунди, за да вникна в съдържанието на тонограмата:
„Александър, ще имаме дете…“
През следващия час направих не знам си колко опита да се свържа с Мартина, да й кажа, че аз… че тя… че ние…
И напразно, вероятно всички бащи в началото заекват.
ВТОРА ЧАСТ
ЕРИХОНСКА РОЗА
ПЕТА ГЛАВА
1.
И все продължаваха, от снощи в заседателната зала на правителствената резиденция продължаваха разискванията, приличащи на предварително подготвени кавги, упреците и заканите вече се разменяха с пресипнали гласове, чашите от толкова изпити кафета се търкаляха по масата със също пресъхнали бели гърла, тук присъствуваха представители на министерствата, висши офицери от войската и полицията, познаваше ги, и неговите заместници, петимата му заместници, правещи се на ужасно важни, но в мътния въздух след толкова изпушени лули се мяркаха и непознати лица с по жабешки ококорени очи и току някой умник от тая пасмина вземаше думата, за да каже с умни думи поредната глупост или да изпусне прозявка със звука на изскочил на повърхността тресавищен мехур, защото и умората ставаше крайна, а краят не се виждаше, очакваха още през нощта да дойде консулът и да се свърши с тоя бит-пазар, но утрото откога угаси високите полилеи, все пак никой не посмя да се отлъчи от заседанието, и чак тогава един от ония с жабешките очи забеляза появата на Грит Нори.