2.
Нищо поразително няма в това, че някой броди нощем по пристанището на Ектополис, наднича където си ще и в момента, когато му се доспи, се тръшва на коя да е планина от картонен амбалаж и спи непробудно, стига да не обръща внимание на отчаяните сигнали на корабите и на крясъците на феланските морски птици, които поколение след поколение смятат пристанището за свое.
Най-спокойно спях от 18 до 21 часа (в преднощта), тогава настъпваше затишие и всичко живо примирено цамбурваше в халюцинациите си, спъвах се в нечии конвулсивно приритващи крака, прекрачвах усукващи се от конвулсии тела, докато намерех сгодно местенце и лягах да сънувам моите си сънища; общо взето, сънувах, че си вземам душ, три денонощия бяха предостатъчни да се усещам от мръсен по-мръсен, пари имах да наема целия пристанищен хотел с всичките му душове и вани, обаче липсата на документи ме държеше отвън, нали Ленар ни снабди само с три идентификационни жетона — единият се падна на Рей и сега той се наслаждаваше на комфорта в най-луксозния хотел „Ектополис-север“ откъдето изпращаше непочтени спрямо положението ми тонограми: „Току-що си взех душ, а ти?“
Тъй през първите дни, но после шегите свършиха, два пъти щракнаха убийствените клещи на Грит Нори, връзката с момчетата от Зепинския регион и от региона Тали секна, внимание, групите са ликвидирани — гласяха предупреждаващите тонограми на Шетински и нашата задача (на Рей и моята) трябваше да се промени, щом композиционният похват на отстраняването ни се променяше; никакво придвижване към Мраморния канъон, засега тази посока отпадна, тъкмо там ни чакаха, Рей предприе разузнаване по автострада номер осем и очевидно примамващата свобода на пътя го убеди, че ни примамват; нито яростта, нито динамиката на действията щяха да ми помогнат, яростта ме гризеше отвътре, обаче ръцете ми бяха вързани, идеята да се снабдя с идентификационния жетон на някой анаболист се оказа неприложима, с удовоствие биха ми подарили живота на петима анаболисти, стига да се откриех, и как да забравя обстоятелствата, как да игнорирам заобикалящото ме, когато грешката се очакваше тъкмо от моя страна, отваряй си очите на четири, Александър — напомняше ми ежедневно Рей; границата между безопасността и действието беше, то се знае, по-тънка от опънатата ципа на крило, щеше да бръмне насекомото, стреснато от помръдването ми, и тутакси щеше да ме изобличи, и тутакси щях да бъда изваден на повърхността; целта не беше грохотен провал и безполезна смърт, знаех и усещах, че ритъмът на „феланизирането“ ми трябваше да е друг, бавно (а исках да тичам) и постепенно (исках наведнъж), детайл по детайл щяхме да разглобяваме феланската действителност, да вникваме в ненормалния режим на огромния обществен механизъм, да лепваме ясни и точни етикети на неразбираемите до днес изключителни фелански явления — преднощта, Б-вятъра, конгрегациите, узурпираната от престъпността власт, контингента от анаболисти, ликвидатори и тям подобни; за всичко бяха нужни доказателства, само при непоклатими доказателства Галактическият съвет за сигурност би се намесил; събирането на факти и свидетели за отвличанията от Земята без съмнение щеше да представлява най-голямата трудност — окажеше ли се транссубстанциацията наистина необратим процес, как бихме доказали, че този или онзи са земни жители, след като те твърдят, че са феланци; кой евентуално би ни помогнал, може би памфлетистите, но контактът с памфлетистите беше хипотетичен, конспиративността им заради ликвидаторите ги правеше абсурдно несъществуващи и за нас; единственото правилно решение за мен и за Рей бе да влезем тихомълком в играта на конгрегациите, та ако ще след десет подготвителни етапа, в края на краищата, като се напъхаш под кожата на всяка задача, намираш анатомия от известни величини, които до вчера са изглеждали неизвестни.
Затова не напусках пристанището. Нищо чудно гритнористите да бяха изчислили предимствата му, нищо чудно и да не бяха.
Според Ленар (а и Орасио Айрес спомена същото) тъкмо пристанището на Ектополис ми отваряше, ако не врата, то прозорче, през което да се провра и безшумно да се приобщя към някоя от конгрегациите, понеже в сенките на огромните кулокранове, в подземните тунели към доковете често се уреждаха сметки с много стрелба, падналите, естествено, отпадаха, местата им се попълваха от други и аз се надявах, че именно в такъв пристанищен бой постепенно ще премахна недоверчивостта било на едните, било на другите, ако ще и на третите — беше ми все едно кой щеше да ме приеме за събрат.
Че се вършеха безнаказани свинства, вършеха се, и с мен се опитаха една нощ. Бях се наврял сред големи рула ламарина и спях преспокойно, охраняван от биоиндикатора, настроен да сигнализира приближи ли се някой на по-малко от трийсет метра. Събуди ме тихият звън — не някой, бяха някои, шестима нехранимайковци, които много-много не се погаждаха с тишината, съпровождаща подобни начинания, въпреки че явно идваха с намерението да ме ограбят.