Лежах неподвижен и слушах:
— Видях го, като плащаше в дрогерията, купчина пари извади.
— Ще го вържем.
— Глупости! Хлопвам го по главата и готово.
— Не е готово — ще го хвърлим в залива, за да бъдем на чисто.
— Добре де, ами ако няма толкова пари, ако ти се е привидяло?
— Пак ще го хлопна по главата. Ти само да знаеш обувките му колко струват…
Жалко, помислих, тези дребни джебчии не ми вършеха работа, заслужаваше си да влизам в играта само при условие, че имаха нещо общо с конгрегациите. Отгоре на всичко ми се спеше — не бях подгънал крак през целия ден, трябваше да ги разкарам набърже.
— Хей, изчезвайте, че ми се спи — подвикнах.
На полуосветената сцена (от прожекторите на далечен пристанищен кран) се виждахме добре, мярнах безгласния им смях, стоманен лост издрънча заканително, казаха сума излишни фрази, заобиколиха ме — въобще, направиха пълна демонстрация на несръчностите на отскоро проходила банда.
Изглеждах им безопасен, идеше ми да ги предупредя, че лежащият и неподвижният понякога е по-опасен от летящ с криле човек, че в лежащия може да стои изправена сила, а в неподвижността му да ври ярост. Единият от тях вече възнамеряваше да тръгне към мен.
Полуизвърнах се (наблизо стърчеше метален стълб за електрическо осветление, което не работеше), замахнах с ръка и гравитарът изхвърли слаб гравитационен импулс. Стълбът се килна и ослепителна електрическа дъга зажужа — без съмнение кабелите направиха късо съединение, ала за шестимата странични наблюдатели ударът ми с гола ръка, предизвикал толкова искри и събарянето на цял стълб, трябва да е бил ужасно мистичен.
— Този е анаболист! — приплака един глас, защото не беше в състояние да изкрещи.
И изчезнаха точно както ги бях помолил преди малко, съвсем набърже.
На петия ден осъмнах, сякаш се бях родил и проходил на пристанището, вече нямаше док, транспортна алея, хале, ненатоварен контейнер, постройка, кран, мост, акостирал кораб, крясък на птица, които да не познавам, май и те ме опознаха, включиха ме в движението си като вещ, като омаслен детайл на пристанищния механизъм и се отказаха да ме броят за жив.
Ала се заблуждавах, макар че едва ли беше план, изготвен отдавна, разчетен до най-дребните подробности, по-скоро случайно се озовах в ролята на свидетел, а нежеланите свидетели, разбира се, трябва да изчезнат.
Покрай осми док се теглеше дълго триетажно хале, претъпкано с пластмасови и метални контейнери, пълни дявол знае с какво, може би с небързаща за никъде стока или с някакво вещество, което, изглежда, се изпаряваше във вид на мрак, защото между камарите, в проходите, по ъглите, ниско долу на пода, та чак до тавана се стелеше на пластове различен по гъстота мрак, от халето лъхаше на несигурност и напрегнатост. Тукашното запустение си отглеждаше — като достойно на себе си чедо — и зловонно блато, всъщност бивш тунел, по който някога са прекарвали контейнерите към долните трюмове на корабите, но тунелът отдавна бе наводнен и зарязан на водораслите и на бълбукащите смрадливи мехури.
Минавайки оная сутрин през халето, улових лек шум от стъпки, от приглушен бяг, явно моята поява ги предизвика. Колебливо поех по прохода вдясно, нищо не се чуваше, шумът отпреди малко бе вече в дупката си, в убежището от тъмнина, на шейсет и два метра разстояние от мен, както сочеше биоиндикаторът, трима ме дебнеха или просто се криеха — съображения за подобни игри на криеница на Фелания имаше предостатъчно.
Всичко обаче излезе друго: двама докери тикаха неголям, но видимо тежък контейнер, не ми обръщаха внимание (така си мислех), дори не ме поглеждаха (така си мислех), минах на около двайсет метра от тях, свих по брега на канала и се насочих към най-близкия изход. И тъкмо да изляза, забелязах рязкото движение на ръката на единия и с доста малки промеждутъци се навързаха вдигането на пистолета, изстрелът, мигновеният блясък на плазмения лъч, теглил линия над и по водата и хвърлянето ми в канала, и тогава, цамбурнал в гъстото блатно тесто, прецених, че в началото видът ми едва ли ги е обезпокоил кой знае колко, чак в последния момент са решили за всеки случай да ме пратят на дъното — защо да се мотая наблизо и да надничам в съвсем не докерската им работа?
Изпод мътилката трудно виждах двамата, притичваха нагоре-надолу по брега, оглеждаха, доста упорито чакаха да подам глава, тъй като нито вярваха да са ме улучили, нито вярваха да съм се удавил толкова набързо, но пък и през ум не би им минало, че дишам актор-кислород и че е въпрос на мое желание кога да изляза от канала и къде — тук срещу пистолетите им или километър по-надолу в залива зад осми док.