Пет часът следобед; стоях и наблюдавах, може да се каже символично, понеже в оставащото до преднощта време едва ли щяха да се развият каквито и да било събития а морето, предварително заспало, не изпращаше насам никакъв разхладителен ветрец. Усмихнах се на внезапната си идея, ала на себе си ли трябваше да обяснявам как се наслагват нещата, как се осъществява интерференцията на асоциациите, как от „ветрец“ стигнах по „полъх“ и волево предизвиках полъха покрай слепоочията си, и колко послушно на кръглото екранче в съзнанието ми се появи казиното, паркингът, колите и тази жълта кола, която и в паралелното време си беше жълта но с нея имаше да става друго: един висок феланец (моят човек) с равни, сякаш с подплънки отдолу рамене се доближи бързо до колата, влезе, завъртя ключа на стартера и всичко се забули в сиянието на експлозията.
Стоях потулен в тясната алея, високият феланец тъкмо се изравняваше с мен.
— Ей — подвикнах — искаш ли да спечелиш много?
Заля ме с презрение, ти ли бе — изтърва, но преценяващо спря поглед тъкмо където носех оръжието си и тутакси изтри пренебрежението към окаяния вид на дрехите ми.
— Колко? Десет хиляди фелана?
— Повече.
— Петдесет хиляди, сто хиляди?
— Надявам се, че повече. — Да поискаш от някого да разсъждава светкавично, е солидна вноска в твоя авторитет, стига да улучиш верния тон на искането си. Май имах попадение, погледът му се сниши с няколко сантиметра надолу, физиономията му придоби очакващо изражение, сиреч казвай да чуем.
Казах:
— Хрумна ми да ти спася живота, просто те уведомявам, че като се качиш в колата, ще литнеш към облаците…
Изведнъж повярва.
— Хубава кола беше, жалко, да се махаме веднага.
— А, не! Не спасявам до половина, не ми е в стила. Тези, които са сложили изненадата в колата ти, чакат с нетърпение да я получиш, не ги разочаровай, инак ще те потърсят на следващата улица, на следващия завой, на следващия ден… Не може да не забелязваш, изкривявайки око леко наляво и леко нагоре, че разсеяно зяпащият тип на терасата е тъкмо онзи…
Свъси вежди и изкриви очи, както се прави, когато от тавана се сипе мазилка, а си умираш от любопитство да разбереш кой те ръси.
— Познавам го, но не мога да му услужа… Няма да отида и за негово удоволствие да завъртя стартера.
— Чувал ли си за ония машинки, които дистанционно включват двигателя?
— Чувал съм.
— Достатъчно, бавиш твоя приятел. Върви при жълтата си любимка, отвори вратата, като че ли ще влезеш, нататък се досещаш, побързай…
За миг се поколеба, изигра цяла пантомима с ръце: отваря предната врата, колата фюут в небето, той накълцан на ситно, наторява дърветата в парка.
— Слушай, чедо, ако ме мяташ, ще се върна и от региона на смъртта и ще те пречукам тъй, както само Атулио Понсиано умее, ясно?
— Ясно, запознахме се. Вярвам, че ще се върнеш и от паркинга.
— Пътят на връщането е дълъг, обичам по-късите пътиша…
Замълча. Имах чувството, че в този момент улучи единствената празна страница от книгата на живота си и не знаеше какво да прави по-нататък; после сякаш мълниеносно прелисти, прочете и прикрит от плътната козирка на дърветата, пристъпи към мен, смъквайки сакото си.
— Обличай го и направи каквото ме съветваше, от терасата ще са уверени, че съм аз, освен ако не са идиоти да сметнат, че някой ми е откраднал сакото, за да умре в моята кола. Какво ще кажеш, чедо?
Нямах нищо против, облякох сакото и възпроизведох дословно церемонията на отиването и отварянето на колата, точно както би го направил Атулио Понсиано, наведох се да вляза в тази бездна, готова да зейне срещу небето, почти влязох, но само така изглеждаше — кракът ми се плъзна под колата, другият също, целият изчезнах под нея, претърколих се, после бързо изпълзях под другите коли и отново се озовах при моя човек.
— Ще плачеш ли за жълтата си кола? — попитах, докато изваждах апарата за дистанционно включване на стартери, оттеглихме се навътре в алеята, зад нас екна взривът и дълго падаха металните парчета, в които се превърна колата, дълго падаха и чукаха като метални пеперуди в клоните, но Атулио Понсиано вече бе забравил за нея, сочеше апарата в ръцете ми.
— Трябва да си от фаистите.
Той не се съмняваше, че като феланец знам кои са фаистнте, и аз, разбира се, знаех: Феланска аудиовизуална индустрия, гръмка фирма, зад която се криеше могъща конгрегация, търгуваща с анаболни стероиди и стимуланти.
— Или си консулско чедо, а?
Разкъсваше се от любопитство да разбере от ФАИ ли съм, или от гритнористите, кажи де, от коя конгрегация си, в края на краищата не всеки може да се въоръжи с разни такива полезни машинарнйки… И се усмихваше насърчително, после се досети да ми благодари за живота си, навлезе в една неукротима област от хвалби, че ще намери начин да ми се отплати, само дето хич не повярва, че се казвам Алекс Шетин (спомних си как Шетински се разсмя, когато уточнявахме легендата ми за Фелания и му откраднах половината име).