Нищо не личи тъй очебийно върху едно лице, както желанието да псува, известни думища се застопориха в гърлото му, на Атулио Понсиано му идеше да ме напсува, после махна с ръка.
— Колкото аз съм Атулио Понсиано, толкова и ти си Алекс! Карай да върви, с тия подробности да си блъскат главите нашите биографи!
И ме заразглежда. И аз него. Беше от типа на грубите мъжкари, но с нежни, прилепнали назад уши, липсваше спойка между загара по кожата му и синьо-сивите очи, ръцете — силни, пръстите — подсказващи точност и при стрелба, и при броене на банкноти.
— Ей, щом не си от никоя конгрегация, значи работиш чисто за себе си, а? Правилно, от две години и аз така работя. Естествено има известни неудобства, като си извън конгрегациите, ама и никому не се отчиташ… В кой хотел си отседнал?
— Хайде да се условим така: ще си казваме само каквото искаме и няма да си казваме каквото не искаме
— Много ми харесва: ще си казваме… — И повтори цялата формула на бъдещите ни отношения. — Да разбирам ли, че за хотела не искаш да ми се довериш?
— Напротив, искам. В никакъв хотел не съм, затова и видът ми е такъв. Наскоро се навързаха някои събития, които се отразиха благоприятно на финансовото ми положение и съвсем неблагоприятно на идентификационния ми жетон,
— Браво! — плесна с ръце Атулио Понсиано. — Натъпкал си джобовете догоре с банкноти и жетонът му се изтърколил! Ей сега ще те снабдя… лъжа, наближава преднощта, господи, как ненавиждам да спя по градинските пейки, веднъж се събудих гол-голеничък. Нищо, в този случай ще ни се наложи, не остана време да потърсим по-удобно място, но после веднага ще уредим твоя въпрос.
Навлязохме по-навътре в парка, първата пресечна алея не ни допадна, втората имаше чупка, след нея — малка сенчеста падина, където, тежки като игуанодонти, лежаха две ръждясали пейки.
Опънахме се на тях и зачакахме преднощта, до последната минута Атулио Понсиано дърдореше, често бил жертва на езика си, ама хич не му пукало, радвал се на запознанството ни, радвал се, че сме преметнали ония копелета от казиното, и какъв фойерверк, чедо, съдбата ни била събрала, двамата сме щели да направим няколко големи удара, но преди това, за да отпаднем от списъка на проклетите преднощни умирания, трябвало да си намерим от специалните шапки, дето пазели мозъка, било важно за работата, не че се хвалел, но вчера му възложили добра поръчка, щял да я свърши набърже и да се захващаме за нашето…
По всякакъв начин се опитваше да ми докаже неординерните си способности, без да се досети, че достигането на съвършенство в подобна сфера на действие се обуславя от толкова вътрешни несъвършенства.
Точно в 18 часа потръпна, последната му дума се развлачи, дори се разля, сякаш беше течна, ивичка слюнка потече от ъгъла на устата, колко малко приличаше сега на човешко същество, лицето му, като че ли първо потопено в преднощта, се разкриви странно, повече отляво — навярно в преднощта се разиграваше дяволски несиметрична драма, разцепваща сънуващия надлъж.
Точно в 18 часа лейтенант Соши докладваше на Грит Нори, че сутринта в наводнения тунел на осми док се удавил някакъв непознат, наблюдателите в пристанището не били го виждали преди, предполагало се, че е от земните разузнавачи, условно го нарекли Първи.
— Първи? Защо Първи? Добре де, нека го наричаме така.
Грит Нори щракна с пръсти, обаче неопределеният му жест все пак трябваше да се приеме за утвърдителен.
— Не вярвам да се е удавил — продължи лейтенант Соши, — днес следобед някакъв тип се е навъртал край казиното, може би е същият, после е взривена кола, ако Първи има отношение към този случай, значи търси начин да влезе в контакт с някоя от конгрегациите. Сега се опитваме да открием чия е била колата.
— Партньорът му обади ли се отнякъде?
— Не, ваше превъзходителство. Подслушваме всички канали за свръзка. Втори се е спотаил в околностите на Ектополис или от самото начало е в града, в някоя частна квартира. Хотелите са достъпни за него само ако се е снабдил с нов идентификационен жетон.
— Аз бих се настанил в хотел и без жетон.
— Да, ваше превъзходителство — кимна разбиращо лейтенант Соши, — ще проверим и тази възможност.
4
Вихър на автострадите, синя пеперуда, сребърно дихание на духове, спектърно многоцветие на преднощта, а фаровете са луната на Фелания по време на лятното равноденствие, повярвайте ми, господине, двайсет и три хиляди фелана платих за едноминутна реклама по темповизията и не съжалявам, купувачите идват, ето и вие непременно сте я чули и дойдохте — продавачът набираше скорост, имаше нещо от земната древноизточна пищност в славословенията му за синята спортна кола. Рей вече пъшкаше, стига, достатъчно, благодаря, не ме убеждавайте повече, купувам колата в брой, да, в брой. Безспорно колата си я биваше, но наум я нарече старо желязо, лъскава тенекия, боклук и се усмихваше на тази своеобразна ненавист по съседство — когато ненавиждаме някого, кой знае защо, ненавистта ни бръмчи и жили дори с нищо невиновните му връзки за обувки.