Деветият феланец, коленичил до вратата, побутваше нещо с клечка по пода, от време на време издаваше ликуващ възглас и си ръкопляскаше. Изключвах да е игра, но на такова приличаше.
Всичко това погледът ми обхвана мимоходом, бях се взрял единствено във Велислав, захвърлен в дъното на стаята, овързан, обезоръжен, без шлем и значи под въздействието на преднощта, мъртъв и щастлив.
Януш направи няколко безгласни знака, отвърнах му с отсечено движение, винаги ме е смайвало как в подобни моменти, без да се нарушава предпазливостта, хората умножават стократно възможностите да се разберат, ние се разбрахме кой какво ще прави, дори как, дори къде ще се срещнем после, ако операцията приключи според желанието ни.
Запълзях назад, върнах се в другия край на постройката, с ритник отворих външната врата и коридорът от изстрелите и виковете ми се разтърси като от сеизмичен трус, стрелях и виках, докато цялата банда се хвърли да ме преследва…
От охраната на лагера:
„Двамата от група А стигнаха до постройката. Разделиха се — единият откри безпорядъчна стрелба и побягна, отвличаща маневра, обаче фаистите оставиха пазач при пленника и другите осем хукнаха да го гонят.“
От координационния център:
„Не им се бъркайте, те ще го заловят.“
От охраната на лагера:
„Вторият от група А влиза в постройката, ще се опита да освободи пленения.“
От координационния център:
„Глупости. Фаистът ще го ликвидира или ще плени и него. Докладвайте, когато започнат разпитите. Трябва на всяка цена да се уточни от коя конгрегация са.“
И през ум не ни минаваше — на мен и на Януш — колко безпомощни им се струвахме и че вече ни брояха за пленници и тримата. Докато се отдалечавах от платото, Януш огледал противника си, феланците въобще са красив народ, и този не правел изключение, симпатично хлапе, ще го вържа хубавичко и толкоз, рекъл си, нека живее. С ей такива доброжелателни мисли нахлул в помещението и тук намеренията му се провалили.
Хлапакът, двуметров исполин, но все пак хлапак в лице и на години, никак не се стреснал от появилия се Януш, не обърнал внимание и на насочения пистолет, а кимнал за поздрав (твърде неестествен жест при тая ситуация), клекнал на пода и с детинска усмивка забърборил:
— Вземи три топчета. Ще играем — ти в тази ямка се целиш, пък аз — в тази. Който пръв вкара топчетата, печели!
Повече настръхнал — предполагал уловка, — отколкото изненадан, Януш наредил:
— Иди до стената и застани гърбом.
— А топчетата? — не сменил тона си хлапакът исполин, лицето му се залюляло между обидата и надеждата, че играта ще се състои.
— Друг път.
Ами, защо друг път; феланецът завъртял отрицателно глава, не бил съгласен да се отлага за друг път, сега искал, усмихвал се широко с издадена напред долна устна, както децата, когато наивно молят непознатият гост да се включи в играта им, та ако ще да правят пясъчни панички, а гостът да е в смокинг.
Редом с несвършващата усмивка показал малък фокус, сплел пръстите на ръцете си — и хоп, — прескочил ги, сякаш били въженце, първо напред, после назад, сиреч гледай какво мога, и изражението му било въпросително: а ти можеш ли?
Откачен или безподобен хитрец, мярнало се подозрение у Януш, той помръднал пистолета и с това все едно задраскал невъзможната сцена и прехвърлил феланеца в друга реалност.
— Ахааа! — Невероятна реакция, късче от мига и хлапакът се преобразил (или се изтръгнал от инфантилността), със светкавичен скок прелетял четирите, петте метра до спящия Велислав, прикрил се зад него и опрял пистолет в главата му. — Още крачка и ще убия твоя човек! — изкрещял. — Хвърли оръжието и вдигни ръце, инак ще му пръсна черепа!
Времето, тръгвайки към смъртта, започва да диша тежко — така го чул Януш, подчинил се на командата, а онзи владеел положението и нищо не можело да му попречи, милиметър по милиметър натискал извития спусък на пистолета, сякаш била извитата опашка на животинче, търпящо болката засега, Януш също бавно вдигал ръце.
3.
Оная нощ, Мартина, се случиха прекалено много събития, които съвсем не можех да си обясня, чужди бяха за мен феланските тайни, цяла поредица от неестествености, например преследването ми — аз развивах нечовешка скорост с гравитарите, а феланците без гравитари не изоставаха, ту на четиристотин, ту на двеста метра зад мен бягаха. Накрая така или иначе им се изплъзнах, намерих Януш и Велислав на уговореното място, чакаха ме, Януш лаконично разказа за станалото на платото.