След четвърт час спря пред хотел „Ектополис — север“, непрестанно повтарящото се във възходящ ред стъкло, метал, стъкло, метал се губеше нагоре, навярно петдесет етажа, помисли си, докато паркираше колата, после се смеси с рояка пътници и му остана само малката, но безкрайно важна операция: компютърът на входа да приеме идентификационния жетон и да отвори вратата. Или да не я отвори.
Уплахата и страхът са твърде далечни братовчеди — понякога се плашат и най-отчаяните смелчаци; предчувствието, че не всичко ще мине гладко, го стъписа, принудително се включи инстинктът за самосъхранение и тъй неудаващият му се досега механизъм за надникване в паралелно време се задействува; ясно видя картината, която би се развила реално в следващата минута. Компютърът нямаше да отвори вратата, щеше да подаде сигнал, че тук се намира личност с неревонен идентификационен жетон, половината от рояка пътници, суетящи се пред входа, щяха да се окажат полицаи, щяха да се нахвърлят върху него, лъскайки въздуха с плазмените изстрели на толкова пистолети…
— Ама че дивотия! Все пак съдбата много обича веселите деца — изсмя се Рей.
— Казахте ли нещо, господине? — Някакъв мъж, гигант (в паралелното време същият анаболист стреляше почти от упор и ругаеше), сега наведен през рамото му, полуотегчено, полуразсеяно питаше: — Казахте ли нещо, господине?
— Да, казах, че пътниците днес са много.
Но нямаше намерение да се отказва от „Ектополис — север“, от това първоразрядно хотелско чудовище, проучванията, които направи, обикаляйки сградата отвън, го задоволиха, в подземния етаж бяха помещенията за обслужващия персонал, гаражите, и тогава колата му нещо се повреди, вкара я в сервизния бокс на гаража.
— Не знам какво й стана, не отбирам от техника — оплака се.
И докато механикът преглеждаше двигателя, ескалаторът изкачи Рей на втория етаж.
— Когато човек разчита само на случайността, той в никакъв случай не е случаен човек, о, не, той е най-малко ловец на добри случаи — измърмори.
Входът и оттук бе преграден с компютърна проверяваща система. Минута по-късно се чудеше ведно с механика, че на колата нищо й нямало, съвсем в ред била, ами добре тогава, изкара я навън и спря. Трябваше да се махне час по-скоро, все едно каква — рогата, с октоподни пипала или с жилави пръсти, които можеха да се стегнат около гърлото му, — опасността, прекалено реална, щеше да върви редом, ако той продължаваше да се навърта на паркинга, пред входа на хотела, в гъстежа от анаболисти, необходим му беше оригинален идентификационен жетон, нова серия, защото явно че донесените от Ленар жетони не важаха, междувременно полицията по някакви свои съображения ги бе подменила.
Колата бавно изпълзя от паркинга и се насочи към покрайнините на града. Рей я остави пред един малък ресторант с известно съмнение дали ще я намери сетне и пое пешком към ъгъла.
Който иска да се стопли, да се приближи до огъня — и Рей така, отчете предварителната стойност на риска, не толкова промени дрехите си, колкото човешката форма на достойнство и на интелигентност, мота се час-два по забутаните улици с вида на онзи гламав, дето освен че беше гламав, носеше под мишница чанта, сигурно тъпкана с пари, щом тъй я стискаше и тъй страхливо се оглеждаше.
Най-после изплува една риба и метна въдица да улови другата риба — Рей.
— Ей, приятел, ела да ми помогнеш… — Дори не обясни каква помощ търси, побутна го към близкия тъмен вход, по стъпалата надолу, в просторно за паяжини и боклуци мазе, там вече си каза истината: — Давай чантата!
— Давам ти я! — Рей му подаде чантата, но той сега пък не искаше да я вземе, поне така изглеждаше за паяците, единствените свидетели на сцената.
Векторът на гравитационното поле, създадено от гравитарите, бе изместен с 90 градуса спрямо планетното поле, джебчията не разбра какво и как се случи и защо изведнъж стъпи с два крака на стената, хоризонтално на пода, а край него, уловени от новата сила на притегляне, намериха място сандъци, парцали и други боклуци. И понеже ръцете му се спуснаха към колана, може би за оръжие, Рей увеличи интензитета на полето, измести го на 180 градуса и джебчията увисна на тавана с главата надолу — своеобразен полилей със светещи от смайване и уплаха очи. Едва тогава загуби желание да бъде немирен и кротко започна да отговаря от своя обърнат свят на всички въпроси.