Обади се на администратора на хотела, изрече нищо незначеща фраза, кръгла глупост, съдържаща обаче инициалите на конгрегацията ФАИ, приложи я като неизпробвана още рецепта, не знаеше как ще подейства, а тя подействува на часа.
Вратата там, в дъното на фоайето, се отвори и администраторът по пижама се понесе надолу по стълбите, щеше да се върти поне половин час пред хотела и да се оглежда за този, който го повика, а в същото време Рей влезе в стаята му. Предполагаше, че ще намери идентификационния жетон на администратора в джоба на сакото му, но го намери на бюрото, лежеше там утрешното спокойствие и душ за Александър и го чакаше.
Тайникът на битпазара край пристанището изглеждаше удобен, за всеки случай изчака два дни, за да се увери в безопасността му — едва в последния момент откри колко съвършена бе системата за наблюдение и успя да предупреди Александър.
Разярен от несполуката, руга наум, докато и гласът му пресипна, накрая скръцна със зъби, захлопна всички врати за безполезните емоции, мигар не знаеше, че една несполука винаги надхвърля двете си съставки „не се получи“.
Покрай другата си работа Рей не прекъсваше връзката с новия си познат. Кин Бово с удоволствие се съгласяваше да играят билярд (още повече че печелеше), ала печалбата от тия игри всъщност беше за Рей, той построяваше разговорите, той ги повеждаше в нужната му посока, а инфантилността на анаболиста бе най-ценният му помощник. Веднъж в стихията на три последователни карамбола Кин Бово изкриви поглед към вратата и изсъска:
— Я пък тоя, още ли е жив!
Рей проследи влизащия в салона висок феланец с равни, сякаш напомпани с мускули рамене, и възмутено доизсъска:
— Наистина, как може да е жив тоя недорасъл игуанодонт!
— Що? И теб ли те е изработил?
— Преди година ми отмъкна хиляда фелана. На нещо играехме, ама какво и къде — забравил съм.
— Как къде, него го търси само в казиното на пристанището. Помни ми думата, рано или късно ще го пречукат…
Докато траеше играта, Александър получи две последователни тонограми: да се навърта край казиното и кого да търси там.
— Не ми харесваш — изтърси изневиделица Кин Бово. — По цял ден скиташ и не ни остава време за игра.
— И аз не се харесвам, ама такава ми е работата — да скитам.
Рей обикаляше столицата с колата, с метрото, повече пеш я кръстосваше, деца почти не видя, само на няколко пъти срещна диви процесии — дете, съпроводено от дузина души, или родители и близки, или просто тълпа телохранители, не приличаше на разходка, кой би рискувал да отвлекат детето му заради някаква си разходка, сигурно бе свръхналожително преместване от точка А до точка Б и после ключ, бронирана врата и денонощно бдение над съкровището, за да не им го откраднат. По нормален път бе невъзможно да се доближи до някое дете, камо ли да говори с него, затова денем бродеше из кварталите, по улиците, спираше колата, с часове наблюдаваше и когато настъпеше преднощта, проникваше в набелязаната къща, изваждаше момчето или момичето от летаргичния сън, като му поставяше екранираща шапка, и провеждаше разговор (на сутринта децата не си спомняха за този сън сред другите сънища). Нищо, оказваха се феланчета, само феланчета, родени в Ектополис или в близките градове, за други планети не бяха чували, оставаха глухи при името Земя. А може би напразно се опитваше да съживи една действителност, изгорена до пепел в съзнанието им?
Използува още през първата неделя стичането на огромно множество в централния парк, където обикновено по празниците за развлечение на столичани вееше Б-вятър. Хората, шумни и възбудени, чакаха с нетърпение обявения час и Рей, смесен с тълпата, спря вниманието си на един юноша. Виковете и почти еуфоричното настроение стигнаха кулминацията си при включването на инсталациите и във въздуха се усети приятен, гъделичкащ ноздрите аромат. Насядали по пейките из алеите, налягали по поляните или прегърнали някое дърво, сякаш с радост приемаха да бъдат въвлечени в състояние без име, особен вид безсъзнание или…
Рей прихвана под мишниците олюляващия се юноша и го измъкна настрани, по-далече от зоната на Б-вятъра, и го настани на една пейка.
Остана дълго свлечен на пейката като пластмасов манекен, постепенно се съвзе, изслуша с подозрение Рей.
— Дрън-дрън! — Каза го, защото беше свикнал да говори и да започва да говори така, но после тръсна глава и мрачно произнесе: — Добре, аз разбирам, че пак ме отвличате, вече свикнах, пет или шест пъти сменям досега родителите си, забравил съм точно колко. Ще бъда кротък, обещавам, само не ме водете пак там, много ме боли глава след това…