Понякога ефикасността на едно лудо решение е тъкмо в лудостта му, хвърлих се в непредвидима посока и заявих на Атулио, че отдавна издирвам две жени, докарани миналата година от Земята, майка и дъщеря, че съм сключил контракт за солидна сума с едного да ги намеря независимо от цената…
— Колко ще плати? — запали се Атулио и тутакси помръкна. — Миналата година, казваш, трудна работа, транссубстанциацията вече е внушила и на червените им кръвни телца, че са феланки, с нови имена са, земните им имена ги има само в тайните списъци. Един-единствен човек може да ни помогне…
— Кой е той?
— Еее, ще си казваме каквото искаме да си казваме — такава беше уговорката. Остави на мен, аз ще движа въпроса, ти ми дай само земните имена на двете и ще видим… — Изчака да му ги запиша и продължи: — А моето възнаграждение какво ще бъде? Под десет процента няма да се съглася, чедо!
— Дадено. С премия отгоре. Обещавам ти екранираща шапка, и за Кари ще намеря.
— Алекс, с теб може да се живее! Харесваш ми, вярвам ти, все пак бъди любезен, върви за малко в стаята си, докато се свържа с моя човек, че да подгони работата…
Разбира се, излязох, и то бързо. Имах прибор, успях да уловя електронните флуктоации на апарата за свръзка, по който говореше Атулио Понсиано, дешифрирах ги и изпратих набрания индекс на Рей, за да открие абоната.
След малко Атулио нахълта в стаята ми възторжен, украсяваше виковете си с междуметия, ръцете му играеха пантомими, ясно разкриващи онова, което не доизказваше.
— Търпение, чедо, до ден-два ще имаме отговор, търпение. Сега, викам, да прескочим до Зеполис — памфлетистът се крие там, де късмет да уредим моя бизнес и след ден-два и твоя, а? Хем ще те заведа в къщи… Ама не съм ли ти казал, че съм от Зеполис? И ще те запозная с Кари, да видиш що за откачалка е. Един път такава гадост ми погоди, че щях да му счупя главата… — Стовари юмрук върху масата. — Какво ще кажеш, страшен удар имам, въпреки че не употребявам анаболни стероиди. Преди години почнах, но спрях, когато Кари взе да се обезобразява от предозировка. На зрял мъж сила му идва от стероидите, ама като почнат било крака, било ръце да се удължават колкото им скимне, страх ме хваща.
Непрекъсната възбуда владееше моя събеседник и това пречеше и същевременно помагаше да насочвам разговора като в лека речна мъгла, за да се блъсне пънчето Понсиано именно в несъзнателните обяснения за обречения памфлетист, име, възраст, къде приблизително очаква да го открием, и сведенията, които получих, в края на краищата бяха щедри. Изпратих тонограма на Рей, беше вторник, смятах, че му осигурявам предимство поне от два дни, обаче Атулио неочаквано се разбърза.
— Обичам да съм самостоятелен, Алекс. Тая нощ ще открадна по-мощна кола и сутринта заминаваме за Зеполис — изтърси, с което ме смути. Дълго го убеждавах, че аз ще свърша тази работа къде-къде по-тихо, да, ще я свърша, усмихвах се обещаващо на Атулио, усмихвах се не на Атулио, а на Рей, като си представях каква физиономия прави след втората ми тонограма:
„Приготви колата си да я открадна…“
Отговорът беше:
„Колата е готова. Открих човека на Атулио — името му е Ролдин, от ФАИ…“
Ролдин. Запомних името. Не изключвах, че скоро ще потрябва.
В 23 часа на паркинга пред хотел „Ектополис — север“ съвсем смело се насочих към синята кола (бях сигурен, че някъде наблизо е Рей, изгарящ от желание да ми подсвирне) и тогава нещо едва не връхлетя върху мен, рев, внезапен като изскочил от херметическа кутия, ме оглуши:
— Качвай се, чедо! По-пъргав съм от теб!
Мигновено посочиха грешката на Атулио Понсиано с виолетови показалци — от другия край на паркинга, откъдето глупакът бе откраднал колата, няколко изстрела с дълги виолетови отблясъци посочиха, че кражбата е открита, че по нас стрелят и току-тъй няма да ни се размине.
ШЕСТА ГЛАВА
1.
Лейтенант Свши водеше негово превъзходителство по коридора, макар че почтително вървеше крачка назад; докато стигнаха ефим-залата, последователно четири врати се затвориха след тях и Грит Нори с недоверие се огледа.
— Предполагаш, лейтенант, че след като сме под морето и залата е опакована с десетки и стотици допълнителни екрани, до тук не може да се протегне дългото шпионско ухо?
— Може, ваше превъзходителство, вероятно има пълна кошница микрочастици, които минават през каквито си щат прегради, улавят човешката реч и я препращат иа ухото. Обаче в тази зала принципът е следният: нашата реч, по-точно нашите фонеми, правещи думите, се преобразуват, стават ефимерни в буквалния смисъл и дотолкова краткотрайни, че едва изминават два метра и се разпадат. Осмелявам се да ви уверя, че оттук излита само неразгадаемият прах от речта ни.