Разбира се, не категоризирах преследвачите ни като второстепенни, предупредили бяха за нас, досещах се и очаквах всеки момент отстрани да пъкне кола и да отреже пътя, дори да се съгласи да я таранираме, и ето ги: две тежки машини, оставени под остър ъгъл, образуваха непреодолима според тях преграда, непреодолима и според Атулио, той изкрещя в ухото ми, че се утрепахме, но не и според мен — подадох ръка навън, рамото, гравитарът под мишницата ми с пълна мощ изхвърли гравитационния импулс и двойната бариера се самоиздуха настрани.
— Охо! — възкликна Атулио, все още неуверен вярно ли е каквото е видял и да се радва или да се смущава. — На твое име не е записана бавната смърт на кротък часовникар…
Отляво връхлетя метална грамада и гравитационният импулс я отблъсна назад, просна я по гръб (ако може така да се назове падането на кола върху покрива си). Това донякъде обясни репликите на Атулио:
— Точно тъй! На сафари за игуанодонти не се тръгва въоръжен с варени яйца! Ха-ха, избягахме им!
Нямаше да им избягаме, дори да се измъкнехме на автострадата, дори да хванехме Млечния път и всички звезди да станеха зелени сфетофари, защото пиезоизлъчвателят от две минути насам ми сигнализираше, че в колата действува източник на хиперзвук с честота 1012 херца — в началото не действуваше, значи дистанционно го бяха включили или лепнали някъде по бронята. След малко имаше още стрелба, не ни губеха в тази виелица от кръстовища и завои, хиперзвукът безпогрешно напътствуваше гритнористите или фаистите, дявол знае от кои бяха, по нашия коловоз.
Рей! Тонограмата, която му изпратих, едва ли би го озадачила, нали видя бъркотията пред хотела; в напрежението на гонката с мъка се концентрирах поне за три думи и се надявах да свършат работа.
След малко имаше още стрелба — и Атулио стреляше, и тия зад нас, — но изстрелите по-скоро отмерваха ритъма на главозамайващата ни скорост, защото само безобидно трополяха по броните. И най-сетне излязохме (прецених, че съм дал достатъчно време на Рей) на северната автострада, водеща към Адинския регион, подминахме разклонението за Зеполнс, авансът ни наброяваше не повече от десет мили и всичко трябваше да се свърши сега, докато бяхме извън полезрението на преследвачите си.
— Внимавай — предупредих Атулио, — поемаш управлението и караш по-бавно, внимавай…
— Ясно!
Има доста хора, употребяващи „ясно“ като евфеминизъм на пълното си неразбиране.
Наближавахме едно разширение, отдалече видях паркираната синя кола, после сто, петдесет, двайсет метра, отворих вратата и скочих в движение, двайсетметровият полет беше за чупене на врат, ако гравитационните „вендузи“ не ме приплъзнеха плавно по покрива на колата, за да смекчат удара… което те и сториха.
Чудото Рей — дори бе оставил двигателя да работи, след минута настигнах Атулио и движещите се с еднаква скорост, долепените една до друга коли, отворените врати позволиха на Атулио да се прехвърли при мен (преди това включих автоуправлението на бронираната кола и нека я гонят). От тук натъй събитията загубиха своята динамика, преминахме на срещуположното платно, за да се върнем към разклона за Зеполис, докато Атулио не го свърташе на място, разхождаше предпазливи погледи около лицето ми, сякаш за пръв път ме виждаше, и не спираше:
— Алекс, как ги правиш тия номера с хвърченето? Като скочи, рекох си: чедото се претрепа, дали да не се върна да му сложа паметник от пет приятелски думи? Добре, че не се върнах. И как отключи чуждата кола?
— А договорът? Нали щяхме да си казваме само каквото искаме и да не си казваме каквото не искаме?
5.
Тонограма на Рей:
„Пристигнах в Зеполис с частен космоскаф…“
Тонограми на Александър:
„Набави две екраниращи шапки…“
„Остави шапките в дома на памфлетиста…“
Тонограма на Рей:
„Памфлетистът не е на посочения адрес, търся го…“
Тонограма на Александър:
„Наближаваме Зеполис…“
Тонограма на Рей:
„Забавете се, още не съм намерил памфлетиста. Да не би Атулио да те е излъгал за адреса…“
Тонограми на Александър:
„Възможно закъснение до утре, десет часа…“
„Излъгал ме е, номерът не е 12, а 112…“
Тонограми на Рей: