— Нямате никакъв шанс.
— Грешите, имам, последният, не е подходящ за ситуацията, обаче ще го използувам.
Рей се наведе, вдигна креслото ведно с Вилония и го понесе навън.
4.
Мислех, че ще троши, ще стреля по стените и мебелите от бяс, но Атулио Понсиано, приседнал кротко на леглото, търкаше с опакото на дланта брадата си, чорлеше я (пак заприлича на сапунисан с черен сапун) и разсъждаваше:
— Знам кой ме е изпреварил и кой ще вземе премията, само че за какво му е? След няколко дена ще го пипна и тогава ела гледай размяна на усмивки. А с тия двайсет хиляди фелана ще му устроя най-пищното погребение, защото ми беше добър приятел и си го заслужава.
По някое време предположи и друго:
— Чувал съм, че на памфлетистите много им работи предусетът. Може би е почувствувал опасността и е изчезнал, а?
Атулио Понсиано — по-отпуснат и по-кротък не бях го виждал — седеше тъжен като паяк, изпуснал плячката си, разказваше какъв ужасен памфлетист бил Вилония, от тъй наречената Първа школа още, от тях останали пет-шестима, другите отдавна били ликвидирани,
— Жалко, че го изпуснахме, жалко. — Той измъкна от хастара на якето си един визиодиск. — Запис на негов памфлет. По-рано за гледане и слушане на такива работи разстрелваха на място, сега пращат на Южния континент. Но не теб и мен! — Каза го прекалено убедено, постави визиодиска в апарата за възпроизвеждане и го включи.
„Аз, Вилония — син, разказвам истината, защото всичко се е случило с моя баща, наричан също Вилония, а той вече не е жив, както останалите живи хора, но ме чува, както вие ме чувате, и това ме задължава докрай.
Аз, Вилония — син, разказвам: 2400 часа след като консулът дошъл на власт, Вилония останал без работа. Било толкова ново за него, че го усетил като непозната болест на ръцете — в раменете по-малко, но към лактите и китките болката се усилвала, а пръстите само дето не стенели от острия бодеж, напиращ изпод ноктите. След седмица забелязал, че ноктите му вече не растели, и за да спре болестта, му се наложило да седи по цял ден в къщи и да стиска ръба на масата. Там скоро и появили вдлъбнатини и вдлъбнатините ставали все по-дълбоки, докато се превърнали в нещо като дървени ръкавици или кании за ненужни пръсти. Съседът, който идвал от време на време, също започнал да стиска ръба на масата, но тайно, сякаш се срамувал, и тогава Вилония, загрижен да се избегне неудобството, да не се смята това за срамна болест и безплодна работа, предложил да го нарекат игра. Постепенно всички безработни съседи се включили в играта и никому не нравело впечатление, че маса за двама побира толкова хора и не е тясно. Сутрин, докато ги чакал да дойдат, Вилония мислел, после пак мислел, после надничал във вдлъбнатините по ръба на масата, сякаш били полози, от които щяло да се измъти нещо, ала нищо добро не се измътило — съседите му вкупом изчезнали. Чак след месец един от тях се върнал посред нощ, от прага разказал за себе си и за другите с бързи и къси като точки думи и на минутата хлопнал вратата, а вратата била заключена и Вилония осъзнал, че така му се е сторило, от Южния континент никой никога не можел да се върне.
Аз, Вилония — син, разказвам: всеизвестна заблуда е, че загубеното днес се намира утре, и баща ми тъй, утре също е ден, казвал си с надежда и се вслушвал как дишат белите му дробове и как поскърцва масата пред него, а когато си наложил да диша безшумно и заковал масата, нищо не се променило — слухът му се бил изострил дотам, че чувал звуците дълго след като те самите забравели за себе си; последователно се изострили всичките му сетива, негодуващи срещу стискането на масата, понеже негодуванието е форма на усъвършенствуването.
Всяко усъвършенствуване е в допир с друго усъвършенствуване, ето защо Вилония незабелязано за времето и за напредващата си болест открил ново приложение на думите (външно и то наподобявало на игра, само че отвъд границите на несериозното, развлекателното и забавното), разделил ги на думи за хранене и за всичко останало, с първите хранел жена си, когато нямало какво да се сложи на масата. Не винаги семантиката на думата определяла нейната съедобност, например думите «пържена риба» никак не засищали, докато фразата «и утре е ден» дъхтяла на прясна риба в сгорещено олио и до сутринта някак се изтрайвало.
Веднъж, както седял до прозореца и тихомълком подбирал в ума си дума за обедното меню (за да нахрани с нещо по-вкусно майка ми и мен), ненадейно пердето задимяло на четири места или четири от слънчевите лъчи били по-горещи, или настъпвал часът, когато разцъфтявало лятото и ръсело нажежени тичинки, четири в нашия прозорец. Вилония усетил страшна жега и излязъл навън; улицата винаги си била и къса, и тясна, и някак дълбока, обаче сега съвсем приличала на бръчка на чело, защото яркото слънце силно я осветявало и добре се виждало какво множество от хора се било стекло насам. Никой не бързал (бързането има посока), а тия крачели мудно и наникъде, блъскайки се не толкова един в друг, колкото в противоречивите си мисли, и само нетърпението им може би бързало към някаква неопределеност — навремени се чували викове: