— Сгреших с феланеца. Изключено е този малчуган да е идвал на Земята да върши мръсотии, други са идвали, тъй си мислех, но когато заплаши Велислав и ме накара да вдигна ръце, вдигнах ги без състрадание, без милост, без угризения, догоре ги вдигнах…
Знаех какво е последвало — освен с лъчеви пистолети бяхме въоръжени с гравитари, портативни генератори за гравитационни вълни, монтирани в подмишниците на костюмите ни, и когато (в подобни случаи) ни обезоръжаха и: горе ръцете! — те се включваха, мощен гравитационен импулс помиташе противника точно както би го помела близка и безшумна експлозия.
Велислав беше неузнаваем, стиснал плътно устни, не отговаряше на никакви въпроси, разбира се, трябваше време, докато улегнат ветровете и прахолякът, вдигнати от феланоката преднощ в главата му, докато оживеят очите, защото все още лежаха върху лицето му като парчета от замръзнал стъклопис. Не съществувахме за него, не ни виждаше даже, ала мърмореше под нос срещу тревата, срещу джунглата, сравняваше ги с някакви килими, фоайета, апартаменти, и идеята-фикс щеше да продължи да ражда сравнения, ако не бях попитал:
— Велислав, какво е „Ектополис — север“?
Въпросът ми го отрезви, но напълно се съвзе чак на разсъмване, когато наближихме устието на каньона — може би уморителното и бързо вървене успя да успокои размътеното му съзнание или Велислав успя да протегне ръка във вчерашния ден и да възвърне самообладанието и бързината си. Точно тогава започна онзи низ от неестествености, за които споменах. Най-неестественото бе мълчанието на неумеещите да мълчат биоиндикатори. Всъщност те сигнализираха (сякаш бяха повредени), че преди две минути тук е имало хора, а феланците ни нападнаха на секундата, като че поникнаха от земята или паднаха от клоните на дърветата, или се излюпиха от нищото, и явно искаха да ни пленят, защото стреляха само с инжектори. А когато ние отговорихме с огън, нямаше по кого, отново се скриха в нищото — нима беше естествено? Побързахме да се оттеглим към един пролом, но пътят беше отрязан. Велислав пръв забеляза светлите точки по дъното на пролома, плуваха в сенките на утаяващата се нощ като паднали звезди, само че не бяха звезди, а безмълвно чакащи смърти.
Не бе изминал и месец, откакто старши инспекторът Шетински ни предупреди: информацията е индиректна, обаче имаме основание да смятаме, че е вярна. Феланците не се свенят да прилагат тая подлост — скитащата плазма, както те са я нарекли, носи се из въздуха безшумно с формата на малки кълбовидни мълнии, които са почти незабележими на дневна светлина и в мъгла, само нощем изпускат бледолилаво сияние, плуват на постоянна височина — около метър и половина над земята, така че невнимателен човек налита върху тях винаги с гърди. При това за феланците не представлява никаква трудност да ги сеят където си искат, просто намаляват до минимум мощността на лъчевия пистолет, натискат спусъка и от цевта като сапунени мехурчета се издуват капките плазма и се изтъркулват на двайсетина метра. И чакат, не напразно ги наричат още чакащи изстрели — с часове се носят из въздуха и причакват някой по-разсеян. Сблъскат ли се помежду си, също се взривяват, звукът наподобява отварянето на изветряло шампанско. По-далече от такова „наздраве“, имайте го предвид и внимавайте, вярвам, че разбирате за колко много неща трябва да внимавате на Фелания…
Тръгнахме покрай каньона и тогава биоиндикаторите се обадиха да сменим посоката, хлътнахме в джунглата, но и там същото: мелодичният (сега неимоверно противен) сигнал на биоиндикатрра — тоника и субдоминанта — доказваше, че кръгът около нас се затяга.
Феланците ни обкръжаваха и изглежда, вече не държаха да ни пленят.
Най-близкият до мен евкалипт рухна от далечен и неточен изстрел, срезът през стъблото блесна като мигновено гилотиниране, поръсиха ни листа, изненадани сякаш от внезапната смърт.
Велислав (наистина си бе възвърнал бързината) стреля едновременно с рухването на евкалипта, там се купчеха няколко канари, сив пейзаж с едно-единствено зелено петно — дърво с широка корона, от дънера отскочи сянка, мина ми нелепата мисъл за бягство на дървесната сянка, обаче сянката се спъна, разпростря ръце и феланецът замря неподвижен.
Хванахме широка лъкатушеща пътека през редки палми, тичах отпред, на един завой едва не налетях върху кълбо скитаща плазма, като лилав ирис на огромно немигащо око пъкна току пред мен и трябва да съм стрелял съвсем навреме, облъхна ме само горещата вълна от експлозията.
Сменихме отново посоката, имахме определена задача, да проникнем в Мраморния каньон, така че бяхме задължени да се измъкнем, а не да приемаме боя; измъкването от кръг, който се стеснява, налага бързо, незабележимо преместване и търсене, докато се намери невъзможната за намиране пролука; навсякъде ни чакаха засади — при стръмното нанагорнище, при купчината скални отломъци, при онзи прогнил пън, а в криволиците на пътеките и зад храстите ни дебнеха изстрели и тихомълка плазма, убиваща без предупреждение.