— Скоро ще дойдат, скоро ще дойдат…
Твърди се, че дошли двама, ала според друга версия дошли трима и не се отличавали помежду си, същински близнаци, и лотарийните билети, които захванали да продават, били еднакви — четириъгълни жълти пликове, а вътре листчета с жълти номера. Печелившият билет трябвало да бъде със зелен номер.
Вилония прахосал два фелана, не спечелил, после прахосал още два, накрая с последния фелан си купил билет, който сложил в левия джоб на сакото си, и чак когато се убедил, че билетът май леко потреперва, сякаш е придобил свой пулс, посмял да го погледне. Носел зеления номер на голямата печалба.
Аз, Вилония — син, разказвам: бил съм твърде малък, за да помня, по-късно от майка си научих колко щастлив бил баща ми в онзи ден, понеже билетът му осигурявал един месец, цял месец работа, такава била голямата печалба на лотарията. На истински скъпите неща човек се радва не толкова с очи, колкото с длани — Вилония повече не погледнал билета, затворил го в шепите си, оставяйки пролуки между пръстите, за да диша книжното щастие. Тъй си отишъл, тъй дочакал нощта, тъй си легнал, ничком, като скрил под себе си скъпия билет.
Последвалото от тук натъй е доказано от свидетелските показания на много свидетели, на които, макар и безгласни и неодушевени, може да се вярва, както детективът не рядко вярва на едно откъснато копче. Много скъсано, счупено, смачкано, обърнато и потрошено имало на сутринта и свидетелствувало за случилото се нощес.
А се случило следното: тримата, дето приличали на близнаци, дошли, пуснали през ключалката упойващ газ и силата на въздействието му била дотам голяма, че дори ключът, пъхнат отвътре, се упоил и сам се превъртял. После си сложили противогази, което съвсем ги направило еднакви в лицата, и така влезли в къщи. Запалили електрически фенер, кръглото петно бавно запълзяло из стаята, докато се спряло на леглото. Очаквали, че лесно ще отнемат билета, но Вилония въпреки дълбокия унес не отварял шепите си, в тях като че ли се било втекло всичкото желязо, докосвано или видяно някога от него. Тримата останали с впечатление, че и мебелите в този дом по необясним начин са живи и защитават стопанина си. Щом се опитали да обърнат Вилония по гръб, гардеробът с трясък се стоварил и премазал краката на единия, после изпопадали картините от стената и чиниите от масата се строшили на малки равнобедрени триъгълници, които тутакси се подредили, изписали «Вилония» — приличало на порцеланов вик да го събудят. А когато започнали да извиват ръцете му, с пронизително скърцане се откъснал полилеят и се разбил о пода, оплисквайки тримата с остри, дерящи парчета.
Знае се, че го удряли с дръжките на пистолетите, докато изтръгнали билета, знае се, че същият билет, като единствено печеливш, (се появил на следващата лотария и на по-следващата, и на по-следващата, и така нататък.
Аз, Вилония — син, разказвам: от побоя баща ми едва не умрял, дошъл в съзнание в 9,15 часа сутринта и видял стрелките на часовника, разположени хоризонтално в права линия, успоредна в оня миг на феланската повърхност, значи и на леглата в болницата, където ще лежа, помислил Вилония, докато ме излекуват, може би няма да ме излекуват и тогава и аз ще стана успореден на феланската повърхност, под нея…
На другия ден се появила картонената кутия, ръбовете й били гладки, здраво залепени, капакът плътно се затварял и нейната стабилност давала всякакви надежди, обаче такава кутия лесно се пълни с пясък, а пълненето й с банкноти е съвсем друго нещо — когато преброили събраните пари, се оказало, че сумата няма да стигне за много. Така че Вилония постъпил в болницата за половин лечение, настанили го в половин стая, дали му половин пижама (с един ръкав, един крачол и половин яка) и го предупредили, че леглото му също е половина, да внимава как ще спи, защото, ако падне прел нощта…
След щателен преглед лекарят определил да се лекува лявата половина на Вилония, на дясната била лепната синя ивица лейкопласт, за да се знае, че тази половина от тук натъй никого не бива да интересува. В началото на Вилония всичко му изглеждало справедливо, за толкова пари — толкова, не го смутило нито половината легло, нито половината саксия с подкастрено до средата цвете, нито затъмненият наполовина прозорец, нито полуусмивката на медицинската сестра, ала когато тя му сложила инжекция със срязана надлъж спринцовка, се усъмнил в ефикасността на подобно лечение. В отговор получил неопределено повдигане с рамене, което също не било цяло.