След седмица усетил, че дясната му страна вече не виси във въздуха до полулеглото, а е заминала някъде другаде, на ужасно място, отдалечено от него с вечност без параметри, и разбрал, че дясната му половина е мъртва. И тогава стигнал до извода: ако смъртта, търсеща винаги цялостен допир с човека, се примирява с половината от него, то значи на Фелания се е появило нещо необгледно страховито, пред което и смъртта, и животът ще отстъпват, треперейки.
Аз, Вилония — син, разказвам: медицинската сестра уведомила баща ми, че не е задължително да присъствува на погребението на дясната си страна, пък и те сега имали друга задача, да го преместят в четвърт стая, защото сутринта цените хвръкнали и таксите се повишили двойно, така че левият чехъл вече не му трябвал, щели да лекуват горната лява четвърт, тъй било разумно…
В края на краищата моята първоначална вноска няма да стигне и за осминка лечение — помислил Вилония, — какво ли ще оставят последно живо от мен? Може би ухото, лявото, такъв късмет — ще чувам, когато цените… и най-важното, щом човек чува какво се случва наоколо, винаги има надежда, винаги!
В четвъртинката стая всичко приличало на създадени ог лули, забравили напълно наименованията на предметите и вещите, уродливостта не можела да се гледа и Вилония затворил око, засънувал или си измислил сън, където нито хората, нито предметите били сакати и даже тишината стояла изправена в целия си ръст.
Аз, Вилония — син, разказвам: ако се съчленят всички части от хора, излекувани във феланските болници, би се получил един цял и напълно здрав човек, чието ляво ухо би представлявал моят баща, също Вилония, който ме чува, както вие ме чувате, и това ме задължи да кажа истината докрай.“
5.
Нямаше какво да се коментира след памфлета, нещата бяха подредени от Вилония по широката гама на сарказма и нямаше какво да се добави, обаче Атулио Понсиано плямпаше, че ако намерел тук стотина визиодиска с памфлети, хайде нека бъдели десетина, стигали, понеже десет умножено по сто фелана правело хиляда, толкова плащали в полицията за всеки открит и унищожен памфлет.
Неговият метод на търсене беше брутален, сякаш колеше ред-поредом креслата, дюшеците, подплатите на дрехите и всеки болезнен звук след удара с ножа посрещаше с възторжено „аха!“, събори шкафа, за да се изтърси наведнъж съдържанието му на пода, и когато при събарянето шкафът го удари по коляното, Атулио само изруга, без въобще да съзре очебийната червена нишка, която се точеше от наказанието му към току-що чутия памфлет. А аз му помагах, аз също търсех, но търсех друго и знаех, нарочно бе потулено на най-идиотското място, представях си смеха на Рей — я да ти видя интелигентността! — защото в негов стил беше да го маскира тъкмо там, където дълго нямаше да го намеря.
— Ще къртим ли пода? — попита Атулио Понсиано, дали пък наистина не се надяваше под паркета да открие визиодисковете, щъкащи като по-едри мравки, и насмалко да се съглася — вече не виждах къде Рей би могъл да завре тия две екраниращи шапки, които му поръчах.
— Глупак! — изкрещях. Атулио го прие за своя сметка и кимна, сиреч случва се, но то се отнасяше за мен, макар че ми се щеше да е по адрес на Рей.
Сред стаята, насред масата, покрити едва-едва с носна кърпа, лежаха елегантно скатани двете шапки и кърпата съвсем не беше случайна, тя носеше пълния текст: момченце, изтрий си сълзите и нослето, казва ти го Рей.
Неизбежно беше, изпаднал във възторг от неочакваната придобивка, Атулио ту слагаше екраниращата шапка на главата си, ту я смъкваше, демонстрира ми цялата си нескончаема суетност, като същевременно не млъкваше за бъдещата си невидимост, неуловимост и непокътнатост във всички безобразия, които се канеше да направи от тук натъй.
В този момент получих почти последователно две тонограми.
От Мартина:
„Довечера ще отпразнуваме рождения ти ден, нали?…“
От Рей:
„Вилония ми повярва, махайте се от дома му, защото ние се връщаме за скритите визиодискове…“
Добре, Рей си вършеше работата и Атулио не биваше да му се мотае в краката. Лесно го убедих да изчакаме преднощта и тогава да отидем при Кари. Предпазливостта винаги има логичен и приемлив образ, който ни измъкна памфлетиста, защо пък да не ни уреди и засада, че да се приключат всички сметки?