— Точно така, чедо! — съгласи се Атулио и вече сипеше план след план: — С настъпването на преднощта отиваме, онзи, ако ме дебне, ще е някъде наблизо, може би ще го спипаме да хърка под стълбището, тряс по главата и го няма! После се качваме в моя апартамент. Ама че номер за Кари! Представяш ли си как ще гледа говедото, когато се събуди? Ще гледа, като че ли си е забравил краката в преднощта!
Въобще в тоя ден Атулио Понсиано беше човек на съгласието, прие да се махаме по-бързо от квартирата на памфлетиста; набутахме колата в една тиха уличка и проспахме целия следобед — сякаш съм знаел, че е задължително добре да се наспя, понеже през следващата седмица сънят нямаше да се доближи и на крачка до мен.
Минута преди настъпването на преднощта спряхме с колата близо до дома на Атулио Понсиано, сградата беше шестнайсететажна, вече умълчана, подготвена за тричасовата си летаргия. И ние трябваше да се подготвим, намъкнахме екраниращите шапки, гледай ти, радваше се Атулио, никаква какофония не върти мозъците ми, а всичко живо наоколо е с петалата нагоре, хайде, чедо.
Пресякохме улицата, безлюдна, безмълвна, сякаш и под асфалта някой спеше, във входа — тишина, както и предполагах, под стълбището не ни дебнеха и асансьорът спокойно ни изкачи до дванайсетия етаж, където живееха братята Понсиано. Щракването на ключа Атулио отключи и замря на прага) съвпадна с тихия сигнал на биоиндикатора, предупреждаващ ме, че двама души се приближават насам: тия двама, които се движеха, а не лежаха неподвижни, затиснати от преднощта, можеха да бъдат или от конгрегациите, или от Военното разследване и не идваха да ни пожелаят приятна вечер.
Стъпките, бързи и доста отчетливи, се чуваха отдолу, и приглушен възглас, и меко приплъзване на предпазителя на пистолет, в такъв момент човек е склонен да постъпи по десетки начини, а също и никак — да остане на място. Пък и нямах избор, верен на философията, че по-бързите са по-дълговечни, Атулио мигом хлътна в антрето, вратата се затръшна и аз останах сам на площадката, впрочем не сам, тъй като от завоя на стълбището пъкнаха познати лица.
И те ме познаха и не се смутиха.
— Стар приятел… — подхвана Марел. — Да не си помръднал!
Виж, препоръката му закъсня, още на първата сричка от „стар приятел“ отскочих встрани, изстрелът обгори стената, където вече ме нямаше, и тогава чух предупреждението май на Палбито:
— Внимавай, жив ни трябва…
Той ще каже, и на себе си трябвах жив, но кому другиму и защо, и разбира се, отговорите на тия въпроси станаха още по-далечни, докато излитах на следващата площадка, наистина излетях с помощния тласък на гравитарите — никак не ми изглеждаше перспективно да ме застрелят в гръб. Тринайсети, четиринайсети, петнайсети, шестнайсети етаж, блъснах вратата към покрива и се озовах на враждебна гола плоскост, отвратително, никой не се беше сетил да я залеси, тук-таме стърчаха вентилационни тръби, ала не представляваха никакво прикритие.
Да чакам преследвачите си пред същата шахта, откъдето излязох, беше безсмислено, те непременно щяха да изпълзят от друга, от коя да е от тези петнайсетина шахти, разположени неравномерно по дългия над двеста метра покрив, за това не се искаше най-историческо мислене, а най-ловджийско. Огледах се (някога Шетински ме учеше, че оглеждането е преценяващото изкуство, подготвящо действието). Имах шанс да се изплъзна, обаче не желаех, Марел и Палбито, изпратени ми от справедливата справедливост, трябваше да си платят, дължаха на цивилизациите в Галактиката десет живота (за които знаех) или хиляда (за които не знаех). Горчеше ми в устата, обзе ме яростта, тя беше големият ми враг сега, защото нищо чудно да ме подтикнеше към излишна привързаност — най-плиткоумната пълномощничка на всички грешки…
Безшумно като някакво покривно привидение се хлъзнах вляво, ориентирах се към средата на покрива, опасна, но изгодна позиция, и се притаих до една вентилационна тръба. Полуздрачът ми позволяваше да държа под око целия покрив, гладък и лъскав, заприлича ми на огромна огледална антена, която — противоречие в ситуацията — излъчваше спокойствие.
Поне в момента все още беше спокойно, биоиндикаторът показваше, че двамата се намираха далече, на стотина метра източно, сигурно в коридора на шестнайсетия етаж, и изведнъж бързо започнаха да се придвижват към мен. Отдръпнах се от близката шахта, откъдето най-вероятно щяха да излязат, и зачаках, и какво ли чаках, щом грешката ми вече беше факт, феланските ликвидатори не знаеха висшата математика, ала простото тройно правило за разцепване на вниманието в три посоки владееха до съвършенство. Докато вниманието ми бе залъгвано от двама анаболисти, тичащи по етажите, Марел и Палбито бавно се изкачиха на покрива, толкова бавно, че биоиндикаторът ги причисли към спящите малкоподвижни обекти в сградата и не ме предупреди. Прикрити зад бетонните кубове на шахтите, те ме държаха на мушка, петдесетметровото разстояние би свело гравитационния импулс до безобиден удар, бетонът нямаше да падне в нокдаун, освен това бяха залегнали почти противоположно, докато нападах единия, другият щеше… ясно какво.