— Слушай, приятел… — Познах гласа на Марел. — Първо, не си играй с гравитарите! Второ, за да си спестиш неприятностите от един изстрел с парализиращо действие, вземи си свали екраниращата шапка. Ти ще си гледаш програмата по темповизията, ние ще се погрижим за теб. Разумно ли е предложението?
Със свалянето на екраниращата шапка според тях преднощта веднага щеше да ме събори и да ме превърне в безопасно и спокойно преносимо тяло. Според тях, не според мен.
— Напълно разумно предложение — побързах да се съглася, да не би да размислят междувременно и да се откажат.
— Мини навътре и си свали шапката.
Бях на метър от перваза на покрива, наистина им трябвах, щом се грижеха да не се сгромолясам, когато лапата на преднощта пернеше съзнанието ми.
— Аха — казах и направих обратното, направих крачка към перваза и със замах си смъкнах шапката. Заради компетентната публика се налагаше красиво да изтанцувам пируета на политащия в бездната и аз го изтанцувах.
Де да беше Рей на мое място. На Земята по време на тренировките за тези скокове и падания от покривите никога не постигнах неговата виртуозност. Той падаше като хвърлен камък, като кандидат за труп, обаче включваше гравитарите толкова точно, че последните два метра благодарение на отрицателното гравитационно поле се превръщаха в гостоприемна възглавница, която, имах чувството, винаги му казваше: добре дошъл. Рей. Докато аз (инстинктът ми за самосъхранение беше прекомерно грижовен) включвах гравитарите с такава мощност, че увисвах десетина метра над тротоара и трябваше да слушам как Рей въздиша за глухарчето, дето нямало скоро да се приземи.
Падайки, човек не брои всяка точка от траекторията на падането си, сега обаче нямаше как да пропусна тая невероятна точка, от която насетне започна да тече тонограмата на Мартина, весело предложение за отпразнуването на моя рожден ден, събрано в секунда и малко, а аз го изживях в целодневната му дължина; не зная колко са мъжете, прекарали подобен празник в свободно падане към летящия насреща им каменен плочник, почувствувах се изключение и щастлив ведно с Мартина.
Паднах на плочника тежко, но не болезнено, останах да лежа, не бързах за никъде и използувах минутата, докато дотърчат моите преследвачи, да се съсредоточа на тона си бемол от втората октава и благодарих на Мартина, успях да добавя в тонограмата, че съм добре, за което, разбира се, би могло да се спори, щом от входа вече се подаваха Марел и Палбито, псувайки колкото им глас държи.
— Ето го там на тротоара! Предпочете да се затрие копелето, ама да не го пленим…
— Не се приближавай! На тия от Земята вярвам чак като изстрелям целия пълнител в главите им.
Този иска да ме убие на рождения ми ден, изумих се.
Марел вдигна пистолета, все пак да вдигнеш оръжието е нужно сума време, може би години от гледна точка на човека, в когото се целят, та от моята гледна точка аз имах огромен аванс — нали трябваше само да натисна спусъка.
След изстрелите ми се посипаха изстрели от покрива, за другите двама спектакълът, видян отгоре (осветлението беше достатъчно), сигурно наподобяваше мистична гладиаторска арена, където поразеният гладиатор, без да се разделя с трупа си, непонятно как се справя със самообявилите се победители. От пресечката насреща светнаха фаровете на няколко коли, хвърлих се към входа на сградата, прекосих фоайето и се озовах на успоредната улица; синята кола на Рей ме чакаше, но самият глагол „чака“ се вряза като мълниеносно предупреждение, тичайки, включих дистанционно запалването на колата и се видя колко силно ме беше чакала. В движение кривнах, не обичам да прескачам кохезионни мини дори когато са си свършили работата. За по-нататък имах решение какво да правя, но анаболистите около дома на Атулио и липсата на кола го промениха.
До края на преднощта успях да стигна пешком до летището и бях сред първите пътници за космоскафа, излитащ за Ектополис. Пуснах идентификационния жетон и парите в автомата и едва тогава забелязах тройната мрежа антени на тавана, сякаш три паяка бяха плели мрежите си на етажи, ами че това са сензорите на блокер-системата, спомних си — лошо е човек да си спомня късно, толкова главоболия и толкова стрелба му се струпват…