В рязко екналата сирена усетих нещо течно и разяждащо… хвърлих се наляво, едва избегнах сблъсъка с някаква възрастна жена, срещу мен по коридора идеха не по-малко от стотина пътници (колко ли от тях бяха от охраната?), ритах първата изпречила ми се врата и се озовах пред открития асансьор, пълзящ надолу.
Дали надолу трябваше да бягам? Там ли беше спасението ми?
Скочих в асансьора, воя на сирената се усили, обля ме като с остра струя киселина.
След три етажа картечен ред надупчи стената над мен, приклекнах и изскочих навреме, защото на асансьорната площадка, където до преди миг стоях, се взриви антикохезионна граната. Не обичам антикохезионни гранати, който я изстреля, разбра, че не обичам — сметох го от пътя си, буквално се изтърколих по стълбището още един етаж надолу и попаднах в дълга галерия с поне десетина врати, за да избера най-неподходящата за себе си.
С влизането осъзнах, че съм влязъл в капана: беше празен ремонтен хангар, голи стени, а отгоре подвижен покрив тип „хармоника“.
Отвън прозвучаха команди по мегафон, бързи и груби, и точно ме ориентираха какво се готви. Хукнах към отсрещната стена на хангара и тогава се разнесе скърцане на метал, тежкият покрив, разблъсквайки стените встрани, се засвлича (по този начин бяха решили да ме обезвредят).
Включих гравитарите и подпрян на двата гравитационни „стълба“, многотонният покрив застрашително се залюшка над главата ми — приличах на глупака Атлант, който или трябваше да държи Земята, или тя щеше да го смаже. От безизходица ми идеше да се разсмея, дори изкривих устни в подобие на усмивка.
Съдбата, както казваше Рей, обича веселите деца, под крака си усетих издатина, ритнах ключалката и спасителната шахта зейна под мен.
6.
— Достатъчно, лейтенант, докладът ти прилича на оправдателна археология: било, би могло да бъде, предполага се… Защо направо не си признаеш, че го изтърва? Започвам да мечтая за едно — да назнача Първи на твоето място. Безспорно е по-способен и отдавна би те вкарал в капана.
Грит Нори се разходи напред-назад из ефим-залата, сега му се стори по-малка, винаги, когато имаше настроение, помещенията му се струваха по-малки.
Лейтенантът безпогрешно усещаше доброто му настроение, но дори негово превъзходителство да беше ядосан, лейтенант Соши щеше да остане спокоен, притежаваше спокойствието си както цвета на очите и формата на ноктите — по рождение.
— Задържахме Атулио Понсиано, разкрехна се на часа и изпя всичко. Той смята Първи за някой си Алекс Шетин, ловък, но дребен играч, не се и досеща за…
— Не притискайте Понсиано, напротив, нека смята Първи ако ще за разхождаща се мраморна статуя, иначе ще се уплаши, като разбере, че е шпионин от Нелур.
— Да, ваше превъзходителство, Военното разследване ще го освободи, а наш агент от ФАИ ще му предложи голяма награда за залавянето на Алекс Шетин, така Понсиано ще остане с впечатление за обичайните разпри между конгрегациите…
Атулио Понсиано тъй и не разбра защо го арестуваха и защо набързо го освободиха, няколко часа го разпитваха във всеизвестната кръгла сграда на Военното разследване, разположена в центъра на Зеполис, и най-ненадейно му казаха да си върви. Тия не са с всичкия си, помисли развеселен от неразборията на военните, но когато се прибра в къщи, се хвана за главата.
В апартамента стените и стаите наистина не бяха променили броя и разположението си, но освен тях нямаше почти нищо — глупакът е продал покъщнината ми, не, харизал я е на безценица навярно срещу един фелан и половин усмивка. Опълчи се по свой начин срещу нещастието: извади от скривалището в стената колекцията от мидени черупки, любимата колекция на Кари, и внимателно разпиля черупките из апартамента, после неуморно целия следобед ходи по тях, докато ги превърна в розовобял пясък. Пфу, изплю се и замина за Ектополис с космоскаф, такова охарчване, но би заминал, разбира се, яхнал и заканата си, стига да го закараше по-бързо.
— Ето това направих с твоите миди — заяви на Кари на другия ден в казиното на пристанището, където знаеше, че ще го намери, и го намери.
Брат му, много по-възрастен, с тъжни или бавни очи (неразгадаемо беше), поставяйки едносрични междуметия на мястото на запетайките, се оправдаваше, че не би продал мебелите без Атулио, но нали Атулио отсъствувал и нали, докато го чакал, му трябвали стимуланти и стероиди и значи какво бил виновен, а още по-малко била виновна колекцията… И му се искаше да продължи с нескончаеми оправдания, защото се усещаше под стрелкащите го погледи на Атулио като под стрелкащи се ята динорниси, само че не смогна — от съседната маса се домъкна някакъв дръглив тип, направо приумица на щедрата съдба. Дето го приказваше, си беше чиста мистерия, ама имаше ли значение, след като предложи камара пари, естествено, после, когато се свършеше работата, но и сега им пъхна по пет хиляди фелана в аванс и за дребни разходи. Дръглив и предпазлив, той шепнешком постави задачата, дори шепнеше не с глас, а само с устни, сякаш стоеше в подножието на стръмен чукар и се боеше да не предизвика лавина от камъни, и все тъй предпазливо се скри в навалицата.